Откакто изходих манастирите по река Нишава, най-известният манастир от другата страна на границата, не ми даваше мира. А именно Погановският. И четейки за него, виждах, че той е само едно зрънце от многото неща, които си заслужаваха в тази част на Сърбия. Като например да видя що за път е заместил Трънската теснолинейка.
А около тези почивни дни събитията се случиха доста бързо. Всеки тръгна на някъде и нямаше ни с кой да отида на планина, ни да катеря или в пещера. И докато се чудех на 22-ри докато играехме с децата по случай приключването на Седмицата на мобилността, си казах – Защо не покарам към Калотина, пък ако няма проблем да мина границата, да отида и до Поганово. Тъй като последният път, когато споделих, че имам идея за по-приключенско пътуване, то взе, че не стана, реших този път да си го запазя в тайна.Така дори сутринта опаковайки багажа, на въпроса – Накъде?, отговорих – Около София… Което си беше така.
Потеглих от нас в 8:00 и бързо излязох на „Големият път“ към Европа и Калотина – Е80. Никога не съм харесвал този път – много трафик, а само две платна и винаги съм предпочитал старият паралелен път. Затова и като кон с капаци, без да спирам бързо прехвърчах покрай Божурище и Пролеша и дори не уцелих правилният мост за да сляза на павираният път. Все пак от вторият път нацелих вярната отбивка и доволен напуснах трафика. За да осъзная, че сега с Черната пантера имам по-голям проблем от трафика, а именно, несъвместимоста на тънките гуми с паветата. Всъщност участъка до Сливница е асфалтиран в по-голямата си част, така че не обърнах голямо внимание, но в един момент към Драгоман, пътя е запазил автентичният си вид и не е използван и каляската изведнъж се превърна в каруца.
„Покарах“ 100-200-300 метра, но карането повече приличаше на припълзяване около препядствия. Скоростта ми падна под 10 км/ч и ситуацията стана абсурдна. А на 2 метра от мен колите безгрижно отлитаха на запад. Имах два избора – да се влача още час-два по паветата или да изляза на главният път с трафика и за 20-30 минути да стигна Драгоман. Предпочетох асфалта и както обикновенно става щом излязох на пътя се заредиха камион след камион. Все пак Драгоман бе близо и бързо стигнах до него. Имаше 2-3 неща които исках да купя преди да напусна цивилизацията и потърсих отворени магазини. Но денят беше празничен и нямаше голям избор. Успях единствено да купя вафли и парче салам, което само по себе си не беше лоша комбинация, но все пак трябваше да потърся и хляб.
На влизане в Драгоман имаше табела за Драгоманското блато, което бе от моята страна на пътя и така или иначе бях близо, реших да мина покрай него. Определено е място да посетиш, но не очаквайте нещо уникално. Все пак е блато, но огромно, а малките дървени мостчета ви отвеждат навътре из трастиките.
Пътя Драгоман – Калотина е широк, приятен за каране и с постоянен наклон надолу. Което пък ме накара да се замисля, какво изкачване ще е за влизащите от ГКПП пътуващи към София. Много бързо се спуснах до Калотина и отбих през селото, за да проверя за последно за магазин. Открих работещ, купих хляб и бира и се насладих на обедното слънце.
Магазинерката ми каза, че няма смисъл да се връщам на главният път, а да продължа по старият път към границата. Бил затворен за коли, но с колелото можело да мина. Минах, но не беше така лесно, както тя беше казала. Повъртях се малко и излязох на плаца преди гишетата. Българската граница я минах бързо, но пред сръбската страна имаше бая опашка. Наредих се на най-късата, но все пак на около 20-25 метра от гишетата. Нe повече от 2-3 минути по-късно и колата зад мен мина встрани и мъжът вътре ме заговори на английски:
– Света ли обикаляш? – попита.
– Някой ден ще… – отвърнах, засмян – Сега само ще покарам покрай границата.
Човека ми пожела приятно прекарване и сподели, че би трябвало да мина и през пешеходният пункт, без да чакам всичките коли. Благодарих му за съвета и минах най-отпред, паркирах колелото до бариерата и докато се оглеждам на кого да покажа личната си карта, граничният полицай от първото гише за автомобили ме извика. Взе картата и докато въвеждаше данните попита:
– На къде бе, Огняне?
Поганово – казах, слагайки ударението, че да звучи по сръбски.
– Со бициклето? – Мъхъхнах утвърдително, а той ми върна картата. Официално влязох в Сърбия.
Това ми бе първо каране с дисагите извън България и първо влизане в Сърбия. Карах на запад и имах някак си очакването, че пътищата ще станат една идея по-хубави. Но пътя дори се стесни, а трафика усили. Карах като кон с капаци, със желанието по-скоро да стигна отбивката, като дори не минах да разгледам Димитровград. Паралелно на пътя се виждаше голямата магистрала към границата и когато я пуснат, пътя по който карах щеше да стане рай за велотурингарите. Малко след града видях отбивка с навес и веднага спрях за обяд. Беше малко след 2:00 следобяд и колкото и близо до пътя да бе, реших, че под навеса има чешма. Нямаше. Но самият навес изпълняваше и ролята на асма и няколко грозда узряло грозде висяха. Разнообразих обяда с плод и продължих.
Но въпреки хубавата почивка, половин час по-късно отново спрях на една отбивка на пътя. Спрях заради трафика. Наистина натоварва много. А малко след мен спря и една кола до мен с мъж и жена вътре и бях запитан за Погановският манастир на български. Отговорих, че и аз търся отбивката и идвам за първи път. Отговора ми предизвика оттегчено мръхкане и когато колата потегли, видях, че е със софийски номер. Никога не съм имал високо мнение за съгражданите си, но изключително неприятно ми стана от подобно отношение. Не никой в Източна Сърбия не е длъжен да говори български, въпреки историята на тази земя и не, никой не е длъжен да знае посоки, отбивки и така нататък, особено ако е турист. Изключително арогантни хора. А когато малко след това минах по един мост със специфична форма и видях скрита във храстите табела за Погановският манастир, много се надявах поради ограничената видимост, хората в колата да са пропуснали да я видят. Табелата за Суково се вижда добре, но трябва да знаеш, че пътя и за Поганово е на там, а и левият завой не е особено приятен.
След като напуснах главният път вече карането стана приятно и се фокусирах върху гледките около мен. Моста по който бях минал преди да отбия е над река Ерма, малко преди вливането и в Нишава. Сега карах срещу течението на реката и планините Гребен и Влашка се приближаваха към мен. 15 минути след разклона минах през Суково и малко след селото видях табела и разклон за близкият Суковски манастир. Разгледах го с интерес. Пропуснах отбивката за следващият манастир и малко след това навлязох в защитената част на Ерма, а пътя започна да лакатуши през каньона използвайки старите тунели на Трънската железница. Като „стар пещерняк“, силно бях привлечен от часта за пещерите в табелата на резервата, като с интерес научих, че на по-малко от 80 км от София има интересни и прилично голями пещери.
В 17:00, 8 часа след като тръгнах от дома пристигнах до Погановският манастир. Минах по пешеходният мост и чудесната поляна, подпрях колелото на една от лампите около манастира и влязох да го разгледам. Определено си заслужаваше карането до тук. Мястото е невероятно, манастира – прекрасен…
Въпреки, че достигнах крайната си цел в това пътуване, все още бе рано и имаше още време докато направя лагер. Продължих, навлизайки все по-дълбоко в каньона на река Ерма. А каньона е умопомрачителен. Десетки пъти по голям и величествен от този над град Трън, а използваните и изоставени тунели на теснолинейката, правят карането на колело тук, като истинско приключение. Трънската теснолинейка е интересен проект. Опит да се свържат мините по Ерма и самият град Трън с главната железопътна артерия следваща пътя Белград – София във времената, когато тези земи са били в пределите на Българската държава. След това проекта е изоставен от сърбите, а бившото трасе е асфалтирано и превърнато в път между селата. Поради това, пътя е приятен за каране, без големи наклони и завои, а трафика слаб.
В Трънски Одоровци попитах за пътя възрастен господин, който като разбра, че съм от България ме упъти на сравнително добър български. Аз за разлика от хората питали мен на пътя пробвах първо на „сръбски“ и английски. Тук пътя се отделя от реката, която се насочва на изток и навлиза в България, а той продължава на запад.
Аз обаче на Звоначка бара поех на юг, по пътя на теснолинейката. Пътя стана една идея по лош и започна да се катери по дерето на малка река. Малко преди Ракита, към 19:20 реших, че за деня стига. Тъкмо се зачудих, къде по тези дерета ще нощувам и долината започна да се отваря.
Естествено без да се мая, свърнах в първият черен път. Слязох близо до реката и се заоглеждах за място за палатката. Накрая избрах равно на изоставен път. Или поне за такъв го взех. Тъкмо опънах палатката и сложих водата за нудлите и хоп – първият ми посетител се появи. Малко, но гръмогласно куче. Разбрах, че селото е алармирано, но реших да изхитрея и с филия хляб да му запуша устата. Единственното което постигнах бе то да ръмжи докато яде, но не спря да ме лае. И хоп – втори посетител – баба с наръч съчки на рамо. Поздравих, тя каза май нещо за кафе (поне така предположих заради котлона), аз избоботих нещо звучащо весело, тя подбра кучето и продължи към селото.Реших, че съм минал метър. Но тъкмо преполових вечерята и на пътя над мен една кола спря, обърна и спря на черния път към мен. Вече стъмваше и два фенера заиграха около мен. Посрещах нови гости – двама господина на 60 и 70 години. Местни, идваха да ме питат аз имигрант ли съм или… Обясних откъде идвам, къде съм минал, колко ми харесва и че няма страшно – Не съм първият мигрант со бициклет в историята, но хората пътуват за туризъм така. Те пък ми обясниха, как през ноща ще замръзна толкова близо до реката. Успокоих ги, но вътрешно знаех, че са прави. Бе малко след 8, а от устата ми излизаха кълбета пара.Тръгнаха си, без да изглеждат убедени в думитеми, а предупреждението за студа се повтори няколко пъти докато се отдалечаваха. Тайният ми къмпинг бе компрометирам, вече поне две села знаеха къде, кой и защо съм. Освен от студ, май нямаше да спя и от притеснение.
И тъкмо да приключи разказа, защото денят свърши и заспивам и хоп – нови гости. Аха да заспя и силен шум от ATV обезпокоително наближи палатката. Реших, че има две опции – или местни отново идваха за видят що за животно съм (не за драма надявах се), или този път се ползваше от ловци или ентусиасти, а палатката стоеше на него. Силният клаксон досами мен, предположи второто, само се надявах да спрат навреме. Тръгнах да излизам и о, изненада – Виуу, Полиция. Един полицай и войник, бяха дошли да ме проверят. Ненатрапчиво любопитни и много любезни. Полицая ми обясни, да се обаждам, ако спя на палатка, съвсем бях забравил, че е гранична зона, а с войничето се разговорихме за забележителностите наоколо, колела и други такива младежки работи. Странно, но за всички тук, това че пътувам сам не е нормално…Погледнаха ми личната карта и ми пожелаха приятен път.
Сега оставаше да се завия хубаво и да заспя, а разказа за деня да приключи.
Leave a Reply