Когато започнахме снимките за National Geographic на скалните графити в районите на Царевец (Мездра) и Карлуково, в две публикации прочетох за още едно място с графити. Но информацията за мястото бе минимална, а единственият човек който със сигурност знаех, че е ходил да ги види ми отказа подробности с аргумента, че не били щателно изследвани. Което на него не пречеше да ги споменава в автобиографичните си книги. Факта, че не са изследвани или проучвани десетилетия, а в същото време добре познати на местните и иманярите за мен означаваше едно нещо – не бяха от калибъра на тези в Царевец и Карлуково. Затова и въпреки, че исках да отида да ги потърся по беглите подсказки из 1-2 книги, не бързах, просто не очаквах да си струва ходенето.
Но когато в неделя сутрин, и Краси, и Марго се обадиха да излезем от София за малко, тази дестинация веднага ми изникна като идея. Малко над 100 км, повечето по магистралата нямаше да отнеме повече от час път. И тък като идеята се заформи сутринта, узря докато събирахме багажа, успяхме да стигнем към 1 следобяд.
Между град Роман и Кунино са 10 километра покрай река Искър. Без проблем можеше да ги обходим за 2,5-3,5 часа, но бяхме тръгнали трима човека с фотоапарати, а при всички интересни места около реката щеше да отнеме дни. С Краси и Алекс покрай филма намирането на артефакти започна да става лесно и някак интуитивно. Просто знаем къде да гледаме. И графитите на Дъждовница открити от Алекс са най-добрия пример за това. Затова и спряме на средата по пътя за Кунино и огледахме набелязвайки места. Първите 2-3 по-близки места ударихме на камък, буквално. Имаше много ниши, но не и тези които търсехме. Макар най-внушителни в района на Кунино и Карлуково, скалите по Карлуковският пролом започват малко след Роман и продължават до след Реселец. Очертаваше се сериозен храстинг, но преди да тръгнем на обратно решихме все пак да погледнем и едни по-далеч в посока, която вече бяхме ходили. Разгърнахме верига през храстите и трънаците, като всеки избра път в съответствие с облеклото и саможертвата спрямо него, която можеше да направи и най-голям късмет извадих аз. Хем не надупчух пухенката, хем първи стигнах до обещаваща скала. Извиках Маргото, която бе близо до мен и се наврях в първата ниша да проверя. Тъкмо се измъкнах и Маргото сподели:
– Ами тук, май има нещо писано…
“Надписи като на Царевец” – помислих си аз, но се оказаха кръстове и конник с червена боя.
Всъщност не мога да кажа боя ли е или охра. Със сигурност не е рисувано с четка, а с пръсти. Първоначалното впечатление е, че това с боята е нещо ново, но входовете на нишите са се срутили и са видни камъни с червени кръстове и други знаци под тонове пръст и камъни. И ако не са се срутили последните 20-40-60 години… значи и рисунките са стари. Следващ път ще взема проба или ще заведем някой специалист. А когато се вгледах по внимателно зад срутището в гърба на скалата покрит с варовикови наслаги започнах да ги виждам – малки, небрежни, но финни – издълбаните графити. Краси се появи от другата страна оглеждайки и двамата забихме носове и обективи в стената…
Част от графитите са дълбоки като тези на Царевец, други бегли като Карлуковските, повечето издълбани по пещерните наслаги, част от които паднали. За времето с което разполагахме успяхме да наснимаме няколкото по-забележими, но остана и много за ръчкане под, по и над камъните в нишата. А сигурно и ровичкане в архива на Врачанският музей… Някой бил вече на Царевец се опитал като там да подчертае с молив издълбаното и да огради (преброи) интересните графити. Мили хора, подчертаването на очевиден факт, не го прави по истински, а напротив – започва да излиза от контекста. Това с почерняването на графитите е лоша практика тип – криво разбрана култура. Това че, виждаш по-добре едно изкуство, не означава, че ще го разбереш по лесно. Понякога стига малко въображение и втора светкавица.
А най-по-хубавото е, че района се и оказа истинско палеотологично находище…
