Докато бях на Беглика, всяка сутрин пусках снимка на прекрасните утрини на Чатъма. Днес се събудих с идеята да изненадам всички знаещи, че съм в Родопите със снимка на Рила. Излязох от палатката, но Рила я нямаше. Тежки облаци скриваха не само високите ѝ върхове, но и цялата планина. Събрах си багажа, че по околните ниви започваха да прииждат стопаните им нарамили мотики.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-QvvC6CL9rqo/V71wb3IGQzI/AAAAAAAAiQY/lW-hRk0lPAgmCLv938QjDoGM9NN6GaCdwCHM/s144-o/DSC03858.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322333075854738226″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03858.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_img_align=”center” peg_single_image_size=”w750″ ]
Бързо влязох в Марица, а малко след това и в Радуил. Имах спомен, че има и друг път към Самоков, но предпочетох да карам по “главният” път, а и табели липсваха. В Радуил бях в 9:20 и спрях за кафе. Седнах острани на кафенето на бурдюра, а възрастен господин минавайки покрай мен, намигна приятелски – “Събираме сили за байра?”. Наистина предстоеше изкачване към Боровец. Малко по-късо от Юндолското и не толкова стръмно. Започна с леко и приятно изкачване, като малко по-малко наклона се увеличаваше. Най-полезното обаче в центъра на селото бе разписанието на автобусите и интересната карта на тази част на Рила.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-kFgltUJ6UFw/V71wb5G9zFI/AAAAAAAAiQY/mlhuLW5xgSYcEsPqNJXrPU1Yy5rAr18pACHM/s144-o/DSC03861.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322333076386860114″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03861.JPG” image_size=”2448×3264″ peg_single_image_size=”w350″ ] [peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-vC0I0as9KZI/V71wb0O6aCI/AAAAAAAAiQY/1jgaKJp5sFwll3NvXFAQduKkap07a0CdwCHM/s144-o/DSC03860.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322333075078015010″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03860.JPG” image_size=”2448×3264″ peg_single_image_size=”w350″ ]
Напускайки Община Долна баня, пътя стана по-лош, като и свлачище прекъсва едната лента и то на завой. Естествено на това място се засили и трафика. Както нямаше коли, и изведнъж една след друга… Колкото и да не беше стръмно или трудно, все пак ми отне 2 часа да стигна най-високата точка по пътя – разклона за хижа Шумнатица, а от него до Боровец са не повече от 5 мин.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-oWedRpYij2g/V71wpZy_6iI/AAAAAAAAiQY/5mkjYtebb3MYXb3XwAy_cnBT7HL9A1TkgCHM/s144-o/DSC03863.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322333308499782178″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03863.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_single_image_size=”w350″ ] [peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-T_n3bVMuL2o/V71wpcxl4KI/AAAAAAAAiQY/uQ9qXhi2SVI0SiSwmq–dxfOeTbcEtT2QCHM/s144-o/DSC03864.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322333309299187874″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03864.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_single_image_size=”w350″ ]
Всъщност табелата е сравнително далеч от т. нар. център на курорта, а пътя с много разхождащи се хора. Но го казвам като нещо хубаво и карането из Боровец създава приятно чувство. От тук пътя го знаех. Лудо спускане към Самоков, газ по равното да изкача Язовирната стена и после пак спускане към София. И наистина до Самоков слязох за половин час. Минах през града транзит, а на объркващите кръстовища около центъра си помагах с ръце да обясня как точно искам да завия и накъде съм тръгнал. След Самоков пътя е хубав, но не много широк, а факта, че е прав и равен, кара шофьорите да вдигат висока скорост. Покрай язовира не харесвам факта, че гледки към водата няма много. Натисках на педалите, а пътя изглеждаше, че се спуска. Завой след завой и към 14:30 бях на стената. Седнах на една пейка и хапнах, зяпайки отегчените полицаи на бариерата. Трябваше да спра на Щъркелово гнездо и да се насладя на язовира.
Час след обяда вече бях на Урвич, а след това бързо минах и през Кокаляне и Панчарево. Вече се усещаше, че карам софийско градско. Хубаво е на Панчаревското езеро, ама пътя покрай язовира за колело – ад. А уж зона за рекреация. Явно за районният кмет лежането на тревата покрай водата и яденето на кюфтета и кебабчета е представата за почивка. Насладата от карането през деня започна да спада и замества от досадата от конфронтацията със шофьорите. Излязох на Цариградско шосе от Горубляне в 17:00 и до 20:00 пресичах София към дома.
Таз годишните ВелоРодопи бяха спонтанни и кратки. Но за 4 дни минах 340 км, но и качих 6000 метра. Така че, останах и доволен и уморен.
