Събудих се в 8 без малко с усещането, че съм се успал. Отворих входа на палатката и видях как слънцето изгрява над Власинско езеро. Явно не бях се успал. Докато пиех кафе и закусвах, се замислих за днешният ден и накъде да поема. Първоначално тръгвайки към Сърбия идеята беше влизам от Димитровград, излизам от Босилеград, така че, да мина почти цялото сръбско Краище. Но бе неделя, а за това ми трябваше още един ден. Не, че бях на работа, но след 2-3 дни трябваше да бъда във Варна за тиймбилдинг, а тръгнех ли към Босилеград и Кюстендил щях да бъда в София във вторник най-рано. И всичко идваше на косъм. По карта имах около 100 км до София и 100 км до Кюстендил. Ако продължа към Кюстендил, опция бе да си хвана влака от там. Все още със съмнения тръгнах и започнах да заобикалям езерото.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-IaS6uizVkAw/V-fzeS9f19I/AAAAAAAAiug/TH_RqU-Pp70lG1GKtQOjAUlMVL7FRNhgwCHM/s144-o/PHOTO_20160925_101353.jpg” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6334299018453666001#6334299102731294674″ caption=”” type=”image” alt=”PHOTO_20160925_101353.jpg” image_size=”2560×1920″ peg_single_image_size=”w750″ ]
На разклона за Босилеград отново спрях. Вече беше около 10:00, но този път не му се чудих много. Никога не съм бил голям почитател на градовете и знаех, че през Босилеград ще мина транзит. Щом ще карам така по-добре да мина пътя Трън – Брезник на който също отдавна бях хвърлил око. И продължих към Стрезимировци. Не бе далеч, пътя с приятни завой слизаше в ниското, но евда в 11:30 доближих КПП-то. Този път не се редих зад колите (които и без това бяха 5-6), а директно минах напред. Проверката приключки бързо, но аха да мина границата и сръбски полицай, пасващ на определението чиичко – около 50-те и доволно пълен се приближи до мен и ме заговори. Бях изненадан от чистият интерес към колелото и начина ми на пътуване. Говорихме за кампингуването, видовете гуми, избор на маршрут, изобщо теми за разговор между fellow cyclist, а не за любител на масата и автомобила, какъвто вид имаше полицая. Но външният вид лъже.
Вече в България продължих към Трън през Знеполската котловина. Отбелязах си за посещение интересните скали над Зелениград, откъдето пък е българското качване на Руй (виж за сръбското изкачване предишният ден). А в Трън спрях да снимам скалният параклис.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-eOc8xgoA7rA/V-fzdDrGGFI/AAAAAAAAiug/3VU4LL_dlaQ1hDnUKstlWhsiN-xX1qS7wCHM/s144-o/PHOTO_20160925_124951.jpg” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6334299018453666001#6334299081447708754″ caption=”” type=”image” alt=”PHOTO_20160925_124951.jpg” image_size=”1920×2560″ peg_single_image_size=”w350″ ][peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-MqcdIcxiHn0/V-fzoCkn1tI/AAAAAAAAiug/m6bWE-FBjD8ATiF4aaURD4-CV1FYtrs7wCHM/s144-o/PHOTO_20160925_124955.jpg” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6334299018453666001#6334299270130685650″ caption=”” type=”image” alt=”PHOTO_20160925_124955.jpg” image_size=”1920×2560″ peg_single_image_size=”w350″ ]
На изхода на града спрях за обяд и почивка. От предишното каране в района, нямах хубав спомен от баира над града на път 63. Недалеч от мен спря шосеен велосипедист за почивка, а когато тръгнах покарахме известно време заедно и поговорихме. Аз му разказах за моя маршрут, а той за местата около София и Перник (откъдето беше), където най-често кара. За съжаление не се запознахме или аз отново съм забравил името за сметка на физиономията, но общността не е толкова голяма, че да не се видим отново.
Пътя Трън – Брезник е истинско удоволствие. Леко хълмист, със слаб трафик и чудни гледки. Селата са на равни интервали с кафета и магазини, където да поспреш край пътя и въпреки че разтоянието бе около 40 км. ми отне два часа със спирка за кафе и сладко и в 15:00 бях в Брезник.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-jaHF0MExzW8/V-fznD-LtPI/AAAAAAAAi6U/lL6K7_MOgDYIyPp23goepHE_6PZZJerwwCHM/s144-o/PHOTO_20160925_151457.jpg” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6334299018453666001#6334299253326460146″ caption=”” type=”image” alt=”PHOTO_20160925_151457.jpg” image_size=”2560×1920″ peg_single_image_size=”w750″ ]
Кратка почивка и поех към София. Сметката, че ще пристигна към 8-9 вечерта, май щеше да излезе грешна, движех се бързо и прекрасно. От Брезник, естествено, щях да поема към Златуша и Божурище, вместо по главният път през Перник. Пътя през Златуша е хубав и кратък, още повече изкачването на Вискяр планина бе сравнително кратко от страната на Брезник и повечето ми път щеше да е по нанадолно. И наистина за 30-40 минути от центъра на града вече бях изкачил височината и предстоеше предимно спускане, поне до Гурмазово. Влязох в Златуша час и малко след като тръгнах от Брезник, като някой колега умно бе маркирал със спрей на асфалта опасните участъци преди и в самата Златуша, тъй че да намалиш и преминеш бавно и внимателно. Колкото и да се кефя на жп линията Волуяк – Перник и култовият завой в селото, за велосипедисти, те наистина са опасни, ако се движиш с несъобразена скорост.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-AZE_EVhSxO0/V-fzlaMbGcI/AAAAAAAAiug/ojMxje1qujoRYFHMrd64Q-yi9wHFEUBfgCHM/s144-o/PHOTO_20160925_170416.jpg” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6334299018453666001#6334299224932030914″ caption=”” type=”image” alt=”PHOTO_20160925_170416.jpg” image_size=”2560×1920″ peg_single_image_size=”w750″ ]
И ето видях София. В 6 без 15 минах през Божурище, а в 18:30 вече си купувах бира от магазина в блока ми, за да полея чудното каране за деня. За 9 часа бях минал 115 км. с велосипед със 7 вътрешни скорости. Това бе успешен тест на промените, които направих на колелото…
