Лагерът свърши. А с децата си тръгнаха и част от другите инструктори. Можех да се отпусна, но тишината и спокойствието си бяха отишли от Чатъма. За уикенда и предстоящият Беглика фест мястото бе пълно с народ. Използвах съботният следобед да поработя над колелото и да постегна някой и друг болт и най-вече да регулирам скоростите. Около къщичките на брега имаше толкова много палатки, че една компания дойде при мен в детския лагер. Вечерта се запознахме и дори опитах от тяхната ракия. Напалихме си голям огън и откарахме до след 1:00 сутринта, а огромната луна се извисяваше над нас.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-EaXEhTdqM24/V71vq0mmWfI/AAAAAAAAiM4/TQ7jiwzPqncRb5SmJ5JnA3AQmlWvIx4rwCHM/s144-o/DSC03822.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322332233363773938″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03822.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_single_image_size=”w750″ ]
Събудих се след 10:00… Пих бързо кафе и събрах багажа си. Слязох да се сбогувам с хората от Чатъма и бавно започнах да обикалям язовира по черният път към 12:00. Бях решил да мина през Сърница и Велинград и първата ми спирка щеше да е язовир Тошков чарк и хлебарницата там. Заобикалянето на язовира от юг е по-дълго, а пътя малко по-лош. С маунтайн байк и децата, когато ходихме до Слънчева поляна беше лесно и приятно, но с градско колело и гуми 700х28, плюс дисаги… определено предизвикателство. Минах покрай все още строящият се Беглика фест, където кипеше трескава работа и скоро излязох на асфалта. 12 км черен път ми отнеха 2 часа…
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-YpWQxY1vrt0/V71vq-Y-BKI/AAAAAAAAiSs/ufQQm_-MQBQGuTtn1ZtU38_M1uOvyfYrQCHM/s144-o/DSC03833.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322332235990959266″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03833.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_single_image_size=”w750″ ]
Бързо стигнах до Тошков чарк (около половин час) и веднага влязох в магазина с фурната. Но хляб щеше да има готов след поне час. Пих едно кафе, запасих се с разни дребни неща и продължих. Тази част на Път 37 ми е любима. Пътя е приятен, природата наоколо красива, а трафика сравнително слаб. Оказа се, че и пътя за Сърница е също толкова приятен. С малко по-лоша настилка, но с лек наклон към язовира, бързо отмятах километър след километър. Виждах града, но за да стигна до него трябваше все пак да мина протежението на целият язовир Доспат. Към 16:30 влязох в града, но минах транзитно през него и продължих. Може би, ако бях спрял и разгледал, щеше да има нещо което да ме грабне, но не и този път. От разклона на Път 37 по целият път покрай язовира и река Доспат, през няколко минути има чешми със студена планинска вода. Дебела приятна сянка, вода за пиене в изобилие и невероятен мирис на смола. Път 843 – Велинград – Доспат се оказа най-красивото, приятно и уникално място за каране досега в България.
В Селище, където е разклона на ляво за Побит камък, а на дясно за Велинград пристигнах към 6. Спрях за кафе и хляб, преди да започна голямото изкачване за деня. Къде с каране, къде с бутане, но бързо набрах височина и малко преди Каратепе реших да спра за вечеря. Тъй като това беше приятно място, реших и да лагерувам на това място, нищо че, бях минал само 60 км.
[peg-image src=”https://lh3.googleusercontent.com/-62aTa-NFIBo/V71v8xKZ5EI/AAAAAAAAiSY/-3Yb80FJh_0XjKByTboE-dccAsaoXH05wCHM/s144-o/DSC03838.JPG” href=”https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322332541677855810″ caption=”” type=”image” alt=”DSC03838.JPG” image_size=”3264×2448″ peg_single_image_size=”w750″ ]