След цяла нощ дъжд на сутринта въздуха бе свеж и влажен. Направих си закуска пред палатката съзерцавайки скалите. Защото нямам заключвалка за колелото, го бях мушнал между палатката и едни тръни, така че, се притеснявах за гумите. Но всичко си бе наред и започнах да го мисля как да изляза пак на главната пътека. Лагера ми беше на тераса до реката, не повече от 3-4 м. от пътеката, но 2 метра по ниско. И нощният дъжд бе разкалял всичко. След 15 мин. пъшкане и бутане, сложих дисагите отново на колелото и тръгнах.
Доброто настроение от прекрасната сутрин започна да се изпарява, когато стигнах до разклона за МИланово, откъдето трябваше да се кача в планината избягвайки главният път. Напълно съм убеден, че толкова стръмен път никога не съм изкачвал преди. И имах 8 км. да му свикна до селото. Завой след завой с не повече от 3-4 км/ч. изкачвах планината. Дори започнах да си подобрявам “вълнистото изкачване”. Не е нужно да си пиян за да го правиш, и на такива наклони, горещо препоръчвам. Но трябва да е път без трафик. Карам през пътя, пресичайки го почти хоризонтално с ъгъл от 15-30 градуса и остри завой. Въртя повече, но усещането е като каране по хоризонтален път. Не трябва да се забравя всеки път когато се завие към пътя да се гледа за идващи коли.
С тази техника и ниска скорост, но без метър бутане след 2 часа стигнах селото…
Местните ме гледаха с интерес, как си поръчвам кафе в хоремага. Беше 11:00 и повечето от тях вече бяха на ракия и бира, та сигурно съм им се сторил като чужденец и никой не ме заговори. Бързо напуснах неприветливото място и тръгнах по черният път през планината.
Може би засрамен от социалните си умения в кръчмата, попитах местен “чичо” за посоката и получих 15 минутна инструкция за пътя, завършваща с “…и пристигаш във Враца”. Уверен продължих, но след час осъзнах, че думите “…и пристигаш във Враца” се отнасят за останалите 3 часа … Бях късметлия, че от 30-те км. до Враца само 10 са изкачване. Трябваха ми два часа да стигна високото. От сутринта бях изкачил вече 1000 м за 20 км., дори стигнах до линията на нестопеният все още сняг. Останалото до града беше незабравимо спускане… Особено след като стъпих на асфалта.
С висока скорост подминах разклона за Леденика и след хиляди завой пристигнах на Вратцата – любимо място за мен, катерачи и туристи.
Направих няколко снимки, дори се огледах за място за къмпинг. Но имах още много до залез и реших да мина през центъра на града за биричка и wi-fi. Намерих и двете + дюнер на централният площад. От тук имах по-малко от 20 км. до Божийте мостове до Лиляче. Бързо намерих табели за посоката, но скоро осъзнах, че карам към Чирен – съседното село, до което исках да отида на другият ден. Направих една “победна обиколка” около една бензиностанция, докато разбера на къде да хвана. Открих отбивката за скалният мост, но след паркинга черният път се раздели на три. Знаех, че съм на минути/метри от целта си, но слънцето залезе и продължих на челник. Видях сгради в дясно от мен, но търсейки скали ги игнорирах. Да караш в тъмното в дълбоки коловози с дисаги, не е любимо или интересно и фокусиран на пътя, не забелязах колко близко до следващото село съм. Когато видях знак – “Към Скалният мост” на няколко метра от първите къщи на Лиляче и сочеща посоката от която идвах съвсем се отчаях. Оставих колелото и се разходих наоколо. Намерих приятна беседка с чешма и реших, че това ще за деня. Уж само 62 км., но бях много изморен. Стигнах където исках, но без да намеря моста. Щях да го търся на следващият ден.