Ден 8 – 88 км. / Одрин – Лозенград
Сутринта малко след 6:30 Хакан, моя Couchsurfing хост в Одрин се прибра от работа. Сбогувахме се и поех на път. Вместо по централният пък към Киркларели, поех на север и излязох над града. Когато спях до една бензиностанция на едно кръстовище видях познат знак – лепенка на „Пътя на султана“. Обикновено „Пътя на султана“ се движи през България София – Пловдив или следвайки пешеходния маршрут Е8, но има и вариант през Румъния и влизане в България при Русе, откъдето се спуска към Турция в която влиза явно през Лесово. Вчера търсейки Хакан видях доста велосипедисти с дисаги като мен напускайки Одрин на изток към Истанбул, но пеша!… Аз лично бих минал далеч от тази магистрала, влизайки през Малко Търново и после през Визе или малките пътища по крайбрежието към Истанбул.
Трака който имах за следване доста странно ме въртеше по пътища без автомобили или черни такива на север от главния път. За час от града стигнах до Боюкдолик, където спрях да купя хляб и да пия един чай. Местните веднага ме поканиха при тях и започнаха да ме разпитват. Откъде, накъде, стандартните въпроси. Малко можех да говоря с тях, незнам почти нищо на турски, дори Благодаря. След два чая, тръгнах, не ми дадоха да платя и уж ме упътиха. Трябваше да мина през Кючукдолик към Ортакци, но стигнах друго село разбрах къде съм и се отклоних по друг път, вместо да се връщам. Черните пътища в района са супер. Широки, без коловози, равни и гладки, неземно удоволствие. Изобщо нямах против, че така заобикалям. Още повече, че във всяко село ме спираха за по чаша чай.
На обяд на излизане от Ягчили изпуснах черният път по който трябваше да продължа и излязох на главният път от Одрин, който бе на 25 км по него. А аз вече бях навъртял с 20 повече. Ако от Сулоглу искате да минете през Караметин и Каяли, много е важно да гледате за отбивката. Няма видима табела на главния път, а малко след като завиете на ляво. Сулоглу е малък град с голямо поделение и скромна, но видна циганска махала. Без да са говорили с мен или да съм ги молил, една патрулка ме съпроводи докато изляза от града. От тук до Каяли пътя е асфалтов, но без трафик и бързо се минава. В Каяли се разкриха хълмовете над Лозенград и странните скали на тях. Завих по пътя и след епично спускане и леко гадно качване в 18:30 бях на табелата на Лозенград.
Мислех, че приключенията за деня са приключили след като вече съм в града. Трябваше само да намеря интернет и да си уговоря среща с Warmshower хоста ми в града. Интересното в случая бе, че това беше първият ми хост от Warmshower и беше момиче. Помолих първо в едно магазинче за кафе и сладко за интернет и през телефона на продавача проверих мейла си. Нищо. Писмото ми от вчера, че пристигам не беше и прочетено… Почаках малко и помолих в близката железария да паролата за WiFi-то. Нов мейл и пак нищо… Вече ставаше 19:30 и ни помен от домакина ми. Отчаях се.
Както седях и се чудех дали да напусна града и да потърся място за палатка или да проверя цените на хотелите, към мен се приближи друг колоездач – местен, и ме заговори на английски. Зарадва се като разбра, че съм от България, често ходел да кара там и като разбра ситуацията предложи да помогне. Така се запознахме с Паша. Заведе ме до приятно открито кафе, където се събира градският велоклуб и проведе няколко телефонни разговора. Нямах отговор от хоста ми и когато Паша каза, че в един от местните хотели ще ми вземат по малко от 30 лв., не му мислех много. Заведе ме до там, запозна ме с администратора и разменихме контакти. Скрихме колелото в фоайето, изкъпах се и излязох за дюнер и разходка из града…
Интересен ден и интересен завършек. Турция все повече и повече ми харесваше…
