Ден 9 – 71 км. / Лозенград – Странджа
По GPS трак от Киркларели трябваше да се насоча към Каракоч и Кузулу, села северно от града и на запад от главния път. Предположих, че отново ще се кара по черни пътища, а и идваха около 20 км повече отколкото само по главния път. И избора бе лесен – главният ще да е. А пътя наистина е главен с главно Г. Широк, четири лентов път, който се вие 40 км изкачвайки се към границата. Замених самообвинението – „В какво се забърках“ от черния път с обвинението към който и да е – „С какво го заслужих“ на асфалта притиснат от наклона и камионите. А такива не липсваха, тъй като се оказа, че на няколко километра от града има кариера и тежкотоварни камиони взимат материал от там. Затова значи трака минавал през селата… Трябваше да се усъмня в този път още в началото, когато на 200-300 метра от табелата за край на града минах покрай крайпътна отбивка с голям надпис на български – Последен магазин. А малко по-късно се появиха странни пътни знаци…
Отне ми 4 часа и половина да стигна до Дерекьой на 28 км от Лозенград. Последното село на пътя преди границата. Имах десетина лири останали, а нямаше за какво да ги пазя. Затова и влязох в селото за чай и нещо сладко. За всичко си има първи път. Този беше за първото ми трафикантско и контрабандитско село. Не, че нещо конкретно, но усещането и отношението беше много силно негативно. Чувствах се не на място определено. Разни „по-интересни“ от мен хора слизаха от автобуси и изчезваха из близките улички. За половин час изпих два чая, купих най-евтиния салам и бисквити и продължих към границата. Едва в малко след 14:30 стигнах най-накрая граничния пункт, час и половина след Дерекьой. 41 км за 6 часа, интересно…
С колело това е КПП, което би трябвало да мина за 10-15 минути, но ми отне 40, от които поне 20 в слушане на разговор за алтернативна медицина и коли на старо между митничаря и жената пред мен… А от границата до град Малко Търново са 20 минути бързо и вълнуващо спускане.
Малко Търново е тъжен град. Спрях в центъра за експресо и сладолед. Веднага ми се лепна занемарен господин:
-Мене тук всички ме познават. Гледам те блед, с брада, изглеждаш интелигентно. От София си нали? – опита да започне разговор той. Аз го отклоних и със съжаление си припомних гостоприемните, мили и усмихнати хора от последните два дни…
Малко Търново е много тъжен град. Хората в него изглеждат някак временни и без цел тук и сега, а някъде другаде… Предполагам в Бургас или София… Влязох в информационния център да разгледам, заговорих се с мъжа там за картата на Странджа и той ми показа къде е Дирекцията на парка. Влязох в първата стая и попитах за карта и качеството на пътя покрай Велека. Карта ми дадоха, а за пътя ме заведоха да си поговоря с лесовъдите, че те по-често навлизали в планината и познават черните пътища. Добре си поговорихме. Знам как да задавам правилните въпроси, въпроса е защо след това не ползвам правилните отговорите. Може би защото дойдоха на следващия ден.
Продължих малко след 16:00 и още в рамките на града се разминахме с друг велосипедист с дисаги. Върнах се към трака и при стадиона поех по черният път към Сливарево. Но след има няма 200 метра минах покрай джип на Гранични войски. Облегнати на него двама младежи, повече изглеждащи на фитнес инструктори, отколкото на граничари, безгрижно ядоха круши от близкото дърво. Все пак подвикнаха и ме спряха. Пътя по който бях тръгнал освен лош, минавал от другата страна на кльона на няколко пъти и то на чувствителни места с аларма. Нямало смисъл да продължавам, тъй като ако задействам алармата щели да дойдат те или техни колеги и да ме върнат в града за през нощта, посъветваха ме благо… Поне това си мисля, че казаха, защото повече гледах ниските клони на крушата отколкото да ги слушам.
-Все пак съм с колело и имам трак – опитах да туширам аз, но когато 100 килограмов Шварценегер ти каже – „По-добре ни послушай“, аз послушно завъртях колелото и се върнах на главния път. А този който е класифицирал пътя Малко Търново – Царево като второкласен, май не го е виждал от 40 години. Хубавото бе, че нямаше трафик, а за колело става. Още повече има няколко чешми с хубава и студена вода. Нещо което липсваше в Турция и Гърция. Най ми хареса Шофьорското врисле, на което ви съветвам да спрете. Но пък се появиха и мушиците и към 6 без десет стигнах официалният черен път към Сливарево и Кости.
Черния път е слънце. Има разни стърчащи камъни, но като цяло дори с тънките гуми се кара без проблем. Спрях на разклона за Индипасха и се зачудих дали да не се смъкна там да потърся място за нощувка. 7 км надолу към реката…, утре 7 км бутане нагоре.., 7 минути мислене докато пуша и продължих… За малко наистина да стигна до Сливарево и минах кльона. Усетих се навреме и се върнах на пътя за Кости. Започна да смрачава и както ми казаха в Дирекцията на парка, нямаше как да стигна до селото. Започнах да се оглеждам за място за бивак и джип спря до колелото. Помислих, че пак е гранична полиция или нещо друго задгранично, но се оказа мъжа от Информационния център в Малко Търново. Предложи вода и ми каза къде има хубави поляни. Оказа се, че той и семейството му отиваха към светилището на Св. Марина (прекалено далеч за мен по светло) да прекарат там нощта. Явно е популярно място и празник, защото малко след него минаха още няколко коли. Аз стигнах до т.н. Ябълките, приятна местност, където доскоро или все още се дърводобива и има беседка и места за палатка. На метри от кльона, всед следи от диви прасета, посредата на нищото, това щеше да е мястото за нощувка днес..
