Над Белополяне се оказа, че съм спал до защитена местност с орхидеи.. Нямаше за къде да бързам, имах 20-25 км до Ивайловград, където щях да пренощувам и почина, а на следващия ден да пристигна в Одрин. Затова, въпреки че станах рано, тръгнах едва към 9:30 след дълга фото сесия.
По пътя се отбих в Свирачи за кафе и до Вила Армира за селфи 🙂 . И на обяд пристигнах в Ивайловград и се насочих към евтин хотел, който бях намерил. Интересно, но нямаше никой в него, звъннах и след половин час домакинята ми пристигна и ме настани. Оставих колелото в задния двор, без да го заключвам ( а и нямах с какво), защото, както поясниха местните тук все още не се заключва. Сега беше време да потърся смазка за спирачките. Да, правилно – смазка. Все пак съм с ролерни спирачки на вътрешните скорости. Бях проверил и имаше магазин на Крос в града, който тръгнах да търся. Накрая в квартала с блокове го намерих, но всъщност се оказа железария в която продават колела. Купих обикновена смазка и до вечерта си играх с колелото. Опитах и да разгледам града, но не мисля че видях много…
Към границата тръгнах рано-рано към 6:30 и в 7:00 бях на опашката. Въпреки ранния час имаше доста коли и минах чак след 20 минути. А през Гърция направо прелетях. Докато минавах през Филакиа и Ризиа се зачудих дали да не обменя малко евро, но за има-няма 2 часа вече бях в Кастаниес и чаках за печат в паспорта. А от Гръцко -Турската граница до центъра на града стигна за 40-45 минути. Предполагам можеше и по-бързо, но пътя бе в ремонт. Минах покрай „тиган“ с надпис, че е най-големият в света и най-вероятно е, защото беше сигурно 7 метра в диаметър. Колкото и да беше интересно, само се подсмихнах и без да снимам продължих. Минах Марица по красив стар мост и влязох в града.
С хоста ми Хакан имах среща след два, така че, разгледах центъра и след първото кафе, разбрах, че явно ще се пие чай, докато съм в Турция. Намерих интересно дворче с кафене и седнах в него с колелото до мен.
Оказа се Хакан живееше до МОЛ в източната част на града, на около 3 км от центъра и бая се повъртях докато намеря мястото, още повече аз се оказах без активиран роуминг. Все пак намерих на една спирка група младежи, които ми помогнаха да се свържа с него, той ме взе и заведе в домът си. Там вече имаше един сръбски фотограф, който когато пристигнах беше излязъл. Бях уцелил много неподходящо време да посетя Одрин. В града се провеждаше традиционно състезание по борба и града беше претрупан с туристи. Разтоварих багажа, взех си душ и стана време Хакан да отиде на работа. Той е сервитьор в приятно ресторантче недалеч от мястото където живее близо до Студентски град. Другият ключ беше в Константин – фотографа и трябваше да видя откъде да взема ключ след вечерната ми разходка из града.
Без колелото вече можех да вляза в покритите пазари и джамиите. Поснимах тълпата из търговските улици и зачаках да се стъмни да снимам джамията Селимие. Тъкмо разпънах триножника на най-подходящото място и една кола спря между мен и паметника на предният ми фон. Въздъхнах и се преместих на по добро място, а друг фотограф се усмихна разбиращо.
След снимките се върнах в ресторанта за ключа и вечеря и хоп, същия фотограф от джамията. Оказа се Константин и най-накрая се запознахме. Вечеряхме, взехме по кенче бира и се прибрахме за късна раздумка и сън. Два много културни дни с много малко каране…
