Одрин - Лозенград и Странджа (EVKM 2018) - Страница 3 от 3

Велека / 51 км. / ден 10 от EVKM 2018

Да се събудиш в средата на нищото си има много предимства. Най-голямото, тишината нарушавана само от песента на птичките и жуженето на комарите и мушичките. Да, мушичките… Заради тях трябваше да направя кафето и да закуся в палатката. Дали има на света някой дошъл лятото в Странджа и видял нещо друго освен тях? Рояка обвива главата ти, влизат в очите, устата и носа ти. Ако ходиш, можеш да размахаш ръце и да ги прогониш за секунди, но когато трябва да държиш с две ръце кормилото заради неравностите на черния път нямаш много опции за отпъждането им. Започнах често да спирам и да пуша на слънце, това ми даваше 3-4 минути отдих от рояка. Малко след като тръгнах, започнах да срещам групи дървосекачи. Всичко изглеждаше законно, добре оглеждах купчините дърва, но наистина бяха ужасно много. Скоро след местността Ябълките започна да се появява асфалт отново, който ме отведе до река Велека и село Кости. Спах на 15 км от селото и по черния път и изоставения асфалт слязох за около 2 часа със всичките спирания и почивки. В самото село, далеч от гората, но не толкова далеч от реката имаше осезателно по-малко мушици.

Почивка от която се нуждаех. Разпитах подробно за пътя покрай реката, допълвайки информацията от картата и хората от парковата дирекция, доколкото кратките разговори с жената от кафето и двама пенсионери пред ХореМага можеха да представят такава информация. Без предразсъдъци, но исках да говоря с ловците и рибарите в селото, като източник на пресни данни за състоянието на пътя. Такива липсваха наоколо, но вече със сигурност знаех, че едно време пътя е бил ОК и лесно се стигало до Бродилово. Посочиха ми моста и паркиран автомобил покрай който трябваше да мина, качих се на колелото, минах моста и започнах да намалявам… Цветовото разнообразие на паркираните автомобили не бе голямо и започна да ме гризе съмнението, че може би с дядовците не сме в крайна сметка говорили за една и съща кола. Затова когато видях друг дядо в един двор, спрях и попитах дали наистина това е пътя за Бродилово. Отговора бе положителен. Тъй като на центъра, чешмата не работеше, помолих за малко вода, а когато влязох в двора се и заговорихме за мен, пътя и накрая мушиците. Дядото извади едни слънчеви очила и ми ги подари. Макар и с дамски дизайн или поне не в моя предпочитан, имаха едно голямо предимство – пазеха ме от мушиците и вече виждах пътя. Сложих ги на носа и продължих.

Пътя на излизане от Кости е макадам и често използван от местните овчари до скоро. Или по скоро докато РИОС Бургас не решило, че най-добрата превенция на болести по добитъка в граничните райони е масакрата – избиването на добитък независимо дали е болен или не. Сега, както ми каза дядото с очилата, може да се срещнат овчарски кучета, но без стада, а овчарите са в кръчмата, Царево или Бургас изпивайки парите от обезщетенията… Не само в Малко Търново е тъжно. Важно е туризма да върви и да има работна ръка по хотелите.
Макадама се подсича хълма източно от селото и открива хубава гледка към него. Лесно се следва, като има само едно объркващо място – макадама завива на дясно и се качва към билото, а покрай реката продължава черен път. Всъщност “покрай реката” е образно казано. Явно зависи кой с багер или джип е минал преди теб и кога е валяло. Не се налага често да се връщаш, защото си избрал погрешния разклон или стар шорткът. По този път между Кости и Бродилово са 10 км, но ми отне 2 часа да го мина, като в разговор с други хора лесно бих се заклел, че повечето време съм карал. Дори излизайки на открито в долинното разширение където е Бродилово и си казваш “Стигнах”, пак си беше близо половин час до самото село. Всъщност излизаш в началото на селото, на асфалта към Царево, което е от другата страна на прилично висок хълм. Вече беше 13:00, време за обяд и след кафето в Кости, определено за бира. Средата на Юли, средата на деня. Беше поне 35 градуса. Определено време за бира. Смъкнах се до центъра и освен мъж и жена метящи площада друг нямаше. Разпитах за магазин и за мой късмет имаше отворен, бях го подминал. Докато обядвах, мъжът от центъра се присъедини към мен, най-вече да ме подпуши и използвах възможността да разпитам и за пътя. Оказа се по-леката версия на онзи от Малко Търново, дето всички го познавали. За мое съжаление по-късно, аз го изслушах с интерес. Оказа се, че имало два пътя покрай реката, по двата ѝ бряга. Според местният, по дясния бряг било по добре, въпреки, че на картите ми – печатната на парка и BGMountains на телефона от ляво бе по-непрекъснато. Имало и хубав черен път към Ахтопол със “малко” изкачване, информация която погребах в паметта си, веднага след като чух думата изкачване. Човека бълваше суперлативи за пътя покрай реката и дори често споменаваше други велосипедисти, а аз отпивайки от бирата арогантно игнорирах фактите, че даваните от него примери са от преди месеци и дори минали години. В главата ми, в най-лошият случай, пътя щеше да е както до тук. Както и да е, понесох си последствията.
Спуснах се към реката и минах моста, завих по черния път и до близкия заслон всичко бе перфектно. Но скоро от вибрациите по неравния път предните дисаги започнаха да се откачат от багажника, черния път стана два коловоза с метър трева (на височина) между тях, започна да вали, а тревата неусетно бе сменена от къпини. Коловозите бяха вече само видими благодарение на годините опит в храстинга и до последно увеличената карта на телефона. Въпреки това все по-често започнах да се връщам объркал посоката и дори да оставям колелото за да разузная пеша. Първоначалното недоумение, как така българските представители на EuroVelo 13 са дали този “път” за маршрут с дисаги, започна да генерира гняв, който към средата на отсечката опасно започна да прелива в безсилие и отчаяние. Някой някъде е взел едни стотици хиляди за да измисли един маршрут на хартия. Няма ясен път, единствен ориентир ти е реката, а калните дерета и тръните на къпините и джанките предизвикателство за колелото и дисагите. Нямаше начин да изляза от това без жертви, а спукана гума тук, значеше и нощуване тук. То да имаше къде, чудесно, единственото равно в шубрака бе “заравненото” от дивите прасета… 22 км които никога няма да забравя, не пожелавам на никой с колело и не искам никога повече да се повторят. Някъде на 4-5 километра от Синеморец пътя започна да се задържа като път пред мен, все така черен и в калта с дълбоки коловози, но видим и следим. След 4 часа и половина бутане, носене и викане, без предупреждение изведнъж излязох на моста на асфалтовия крайбрежен път над Велека. Също така без предупреждение, но с видимо задоволство дъжда спря. Минах покрай реката за да се насладя на една от най-красивите и диви реки в България, а единственото, което остана бе гнева към “българската работа” и две снимки…

Жалко, много жалко. Това бе последният ми ден по EuroVelo 13 – Пътя на желязната завеса, по който карах вече 10 дни. Трябваше с гордост и задоволство да ударя спирачки на плажа прекосил Родопите и Източна Тракия, а вместо това разочарован от видяното и най-вече преживяното последните два дни, се качих на колелото и бързо се спуснах към Силистар, без изобщо да отразявам Синеморец. Не повече от 20 минути и вече говорих с собствениците на къмпинга къде да си опъна палатката. Разтоварих, настаних се и малко преди 20:00 като видях обагреното в червено небе, грабнах фотоапарата и отидох на плажа. След 10 дни и на 640 км от Беглика, морето беше в пред мен. Първата част от приключението завърши…