Отдавна исках да го опиша това пътуване. Не само защото започна странно и се отдалечихме от първоначалния набелязан маршрут с няколко стотин километра, а защото понякога нещо което е трябвало да се случи се случва.
Нито аз, нито Руми имахме идея къде ще спим вечерта когато тръгнахме. Дори се смяхме на въпроса на хората от една от първите коли които ни спряха – натокана лада с 4-ма мургави – “За какво го правите това”… Ми правим го. И ни е забавно…
Руми ме погледна изпитателно при вида на турския номер, но след това чакане имахме ли избор. Аз лично предпочитах пътя пред възможността да замръкнем на околовръстното на Хасково.
Хасан се оказа много приятна компания. Огромния камион летеше по пътя, а шофьора му не преставаше да бърбори на 3-4 езика. Факта, че знаеше и малко български разчупи съвсем леда. Още много преди Свиленград, той започна да хвали колко е хубаво в Турция. Беше се скарал с работодателя си и това му беше последен курс с тази компания, така че го бе ударил на уволнявка. Родом от Измир, той щеше да е там след 2 дена, оставяйки камиона в близост до Истанбул. Показа ни маршрута си, който бе малко по заобиколен и затова доста по интересен. Минаваше през Гърция, оттам през Текирдаг и нагоре към Цариград. Пътя освен малко по дълъг, бе и доста по спокоен, без никакви опашки на границите.
-Хайде, хайде в Истанбул – приканваше ни той, но ние се ослушвахме. На мен Текирдаг ми допадна като локация. Голям и курортен град на брега на Мраморно море. В близост до него имаше и къмпинг. След кратка консултация с Руми, съобщихме на Хасан:
– Карай към Текирдаг…
Тъй като така или иначе за планирания трип из Родопите щяхме да сме в близост и до турската и до гръцката граници си бяхме взели паспортите и за проверки и евентуално за някакво такова прескачане, така че бяхме подготвени…
Петко Войвода го минахме за броени минути. Обмених 100-на евро и почти транзитно префучахме през най-източната част на Гърция. Почти защото за половин час спряхме да заредим нафта. Оказа се че на бензиностанцията работи българка женена за грък. През цялото време гледаше Хасан лошо и не знаейки, че той разбира български ни говореше колко са опасни турците. Накрая стана и скандал дали банкнотата с която плаща е фалшива или не… На женицата и беше лесно да говори заучени фрази и клишета по адрес на човек, които не познава, базирани на расова и религиозна омраза. Общо взето продължихме със смесени чувства. За по малко от 2 часа пресякохме гръцката територия и веднага след като навлязохме в Турция, Хасан спряна първата бензиностанция и донесе 3 сладоледа. Личеше му, че е щастлив, че отново е на родна територия. Постоянно повтаряше – Вижте колко е красиво, а хората какви са готини… обади се на приятелката си и говориха близо половин час.
Близо полунощ чак влязохме в Текирдаг. Огромния град се простираше далеч по брега. В центъра му Хасан спря и слязохме. Разделихме се по набързо отколкото ми се искаше и не обменихме никакви координати…
Хладния морски въздух и пустите улици ни върнаха в една друга реалност ☺
А сега къде щяхме да спим. Няма табели, инфо центрове работещи, мили хора с малко английски… Поговорихме с таксиджии, но се отказахме от офертите им. Поговорихме и с полицаи, но и те не помогнаха много. Пратих 2 смс-а до България с молба за адреси на нещо в Текирдаг. Отговорите не закъсняха, въпреки късния час, но… Не вършеха работа…
– Няма хостели и пансиони там… Само 4-5 звездни хотели.
Замислих се тези евра дали изобщо ще стигнат за тази нощ, камо ли за връщане.
Все пак с малко повече ходене и питане намерихме една странна “дупка”. Но със всеки час на турска територия виждах как физиономията на Руми се променя и тя от усмихната стана някак угрижена.
Сутринта се събудих с мисълта за дълга разходка из града, но едва стигнали крайбрежната и седнахме да поговорим.
Решено бе спешно да се изнасяме към България, на Руми не и бе добре. Намерихме автогарата и след 30 мин. вече пътувахме към Одрин. Спирка за 10 мин. на Люлебургас и скоро огромния град се появи. Автогарата е в началото на града. Далеч от трафика. Но автобуси за Свиленград вече нямаше. Един от шофьорите там подхвърли, че можем да стигнем до Капъкуле с някакво бусче от центъра на града…
-Как? – попитах, един младеж подхвана раниците и ги връчи на друг.
-За Капъкуле са- и така започнахме да прекосяваме града… От шофьор на шофьор, от бус на бус си ни прехвърляха и само те си знаеха къде отиваме. Минахме през целия Одрински университет. Беше впечатлително. Грандиозно и красиво. Истински студентско.
По някое време ни свалиха пред джамията на Селим II. Не разбрахме кога точно ще дойде поредното бусче, но явно имахме време и решихме да пием по бира. Идеята да разгледаме пазара, бе отклонена с обяснението, че тя (Руми) вече е била там… Наистина и бе притеснено. Така, че аз имам мотив да отида пак там…
Седнахме в градинка до джамията. Когато младежа се появи с две чаши нескафе, определено се зачудих как е на турски бира и защо не ме е разбрал. Но докато погледна в самите чаши. О, да бяха пълни с бира… Пихме по една и платихме 7 или 8 лири. Добра цена за чаша от кафе с бира…
Върнахме се на спирката и … нашия бус дойде почти веднага. Качихме се и след половин час видяхме границата. Вече почти си бяхме в Българско.
-Не може така – сепна ни се униформения на гишето.
-Как – недоумявах аз.
-Пеша не- продължаваше онзи.
-Е! Няма кола… Автобус ли? – питах аз за да съм сигурен, че има алтернатива.
-Не, не, не – онзи зацикли…
Хубаво рекох си аз и застанах на пътя за будката и вдигнах палец. Онзи зяпна, аз му се усмихнах.
Не бяха минали и 5 минути и онзи ни повика.
-Какво сега – почнах от далеч да се оправдавам аз.
-Пашапорте… дай.. – протегна ръка контролата. Дадохме и след 30 секунди имахме печати с тях. Тръгнахме и на следващата будка, пак крясъци:
-Къде пеша, неможе. – А една жена даже бързо заповяда
– Багажа проверка…
Първия път проработи и аз отново се пробвах. Препречих колите пред бутката, свалих раницата на пътя и учтиво попитах:
-Всичко ли да вадя? – и бяхме изгонени посока България по най-бързия начин.
Минахме под надписа РБ и съвсем се отпуснахме… А май не трябваше, защото на първите метри чух гласът който ме върна не само в България и действителността, но в нещо което колкото мразя, толкова и не роптая достатъчно срещу него:
-Кви сте вие беее… Какво правите тука, ей, не може така…
Усмихнах се. Бяхме улучили страната. Нашата беше…
