По време на среща на организации свързани с велотуризма и проекта EuroVelo, ми хрумна идеята за каране по река Искър от София до Дунав. Създадох събитие във Facebook, но за разлика от карането през Етрополе до Пазарджик, сега хората бяха по резервирани, а и времето не бе на моя страна. Така в деня на тръгването, след едночасово каране се озовах на пощата в Нови Искър сам. Тук беше мястото на срещата, ако и други искат да тръгнат, че пътя е много или малко натоварен, и не исках да се кара в група. Но така или иначе никой не се появи или обади и към 10 без малко тръгнах.
През Искърският пролом
Участъка София – Своге не го бях карал и най-много ме притесняваше. Тук трафика е най-интензивен, а и терена най-разчупен. Пътя постоянно изкачва и спуска по диплите на Мала планина, а след Луково слиза до реката, преминава я и подсича Голема планина. От Нови Искър до Своге са около 25 км и въпреки терена го преминах за час и половина. Пътя се оказа лек, приятен и подходящ за каране. Бях си предвидил повече време за този участък и реших, че заслужавам едно шкембе в Солей, където всеки път спираме след катерене или разходка по дефилето. Обяда имаше и друго предназначение. Чак след като тръгнах от нас, забелязах, че оставеният да се зарежда през нощта телефон е едва на 40%.
От Своге пътя слиза близо над реката, в голямата си част равен, с много завои, но с постоянно сваляне на денивелацията. Селата са през 10-тина км. и времето между тях е неусетно. Ако бяхме група, може би щяхме да спрем и на Джуглата, и на Скакля и да се качим до Темната дупка. Но аз съм в района доста често и сега сам, не мислех да спирам на места където преди съм бил. Изключение направих за Лакатник, където спрях да изпуша цигара на гърба на ресторанта до Житолюб – на брега на малкото изкуствено езеро.
От нас до Лакатник са около 60-65 км. така че мислех в зависимост от скороста това да е едно от местата за лагер, но бях там в 14:00. Следващото подходящо място което мислех бе около Черепишкият манастир, където пък бях в 16:30. Затова и продължих към Мездра. На Ребърково спрях за кафе и както седнах се изсипа невероятен порой. Бързо отмина, но местните опитаха да подхванат разговор с мен и то от сорта – О, от София си? Можеш ли да ми намериш работа в строителството? Работиш на компютър!? А, работи ли ти се в дърводобива? 30 лв. надник, ако натовариш 2 камиона… И през цялото време се смееха на „местният идиот“ разхождащ се безцелно под дъжда, неосъзнавайки колко тънка е разликата в очите на страничният наблюдател между него и тях…
След Ребърково се сблъсках с най-големият си кошмар за деня. Макар, че участъка е едва 4,5 км и отнема около 15 минути, движението по главният път Е79 оставя спомен за цял живот. В самата Мездра, табели към Брусен и Царевец няма, завъртях около гарата и само с три питания излязох в индустриалната зона на бетонен изоставен път. После се оказа, че има и друг паралелен път, но е все тая. Преди по време на Карст-о-байкия се опитах отново да посетя скалните графити под Царевец за които има информационни табели и в Мездра и в селото, но никаква подсказка къде е отбивката за тях на пътя. Мислех, че мога да отида да спя в близост до тях. Малко преди селото видях група изоставени къщи и спорадични парцели градини и реших да лагерувам там с идеята да сляза до скалите и графитите пеша. Черният път, доста разкалян от преваляванията през целият ден се оказа, че свършва в градина с млади орехи и лешници. Скалите се виждаха на 150-200 м по надолу, но без пътека и през висока мокра трева. Толкова за деня. 109 км. Разпънах си лагера на терасата на една изоставена къща и се насладих на залеза…
