Отново се зададе седмица на Чатъма с лагер „С дъх на смола“. Този път нямаше с кой да пътувам и трябваше да се придвижа до там сам. Проверих автобусите, и до Девин (т.е. до стената на яз. Голям Беглик) се оказаха три пъти седмично – в понеделник, сряда и петък следобяд. За започващият в неделя сутрин лагер, този в петък беше прекалено ранен, а този в понеделник – прекалено късен. А стоп от Батак в събота, преди 10 години щеше да е чудесна идея. Но не и днес.
Но пък имах ново колело, което да тествам. Събрах багажа в единичните предна и задна дисаги, които ползвам за излети, че пътните още не съм си взел обратно, закрепих палатката на багажника и поех в събота сутрин към Централна гара за влака в 8:30 за Пловдив.
[peg-image src=“https://lh3.googleusercontent.com/-pyad34jMPAE/V78X7JBfDVI/AAAAAAAAidY/7ToxSRQSFvsYL-TpzTBD6UQ6UtHg1gjogCHM/s144-o/PHOTO_20160813_094116.jpg“ href=“https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322798706653334866″ caption=““ type=“image“ alt=“PHOTO_20160813_094116.jpg“ image_size=“1920×2560″ peg_single_image_size=“w450″ ]
Отново щях да пътувам по Път 37 към Батак и Доспат. Чуденката беше само как да се включа към него, тъй като не исках отново да изпитвам неприятното чувство от участъка Пазарджик – Пещера. И най-кратко май беше от следващият след Пазарджик град – Стамболийски. Очаквах влака да е пълен с народ и отново да имам проблеми с транспорта на колелото. Но бях приятно изненадан, когато поне моят (последен) вагон се напълни само с деца скаути, тръгнали на лагер. Целият път до Стамболийски ги наблюдавах и слушах с интерес. А съвпадението, че отивайки на детски лагер пътувах с деца отиващи на подобен такъв беше приятно.
Малко след 11 слязох на гара Стамболийски. Сигурно са минали 15 години откакто за последно съм бил тук. Пространството зад гарата е приятно, пълно с хора и много деца. Тръгнах по пътя за Пещера и веднага започнаха паветата. Отзад багажа отказваше да стой на едно място – ту палатката, ту раницата тръгваха да слизат от багажника. Докато стигна до път 375 спирах поне 5 пъти да връзвам наново. По асфалта вече беше друго. Бързо започнах да увеличавам скороста и то до толкова, че се отклоних от пътя и минах през Куртово Конаре. Усетих се и в началото на Кричим завих на дясно към Козарско и Пещера. Случайно или бях избрал чудесен и приятен за каране път. От Стамболийски през Кричим до Пещера ми отне близо 3 часа за 31 км. Тъй като бях тръгнал с идеята още същият ден да пристигна (този път) на Беглика, бях включил GPS-а да записва. Макар още в началото, като видях, че се движа средно с 13 км/ч и въпреки лекото изкачване успях да достигна максимална скорост от 30 км/ч. Хапнах и починах малко в Пещера и се включих в Път 37.
[peg-image src=“https://lh3.googleusercontent.com/-GGEq1DGnldg/V71r6QZ4HhI/AAAAAAAAics/Gvm7BTWohs0B3s0cVZ2MYueTkEnM3RzqACHM/s144-o/DSC03711.JPG“ href=“https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322328100478131730″ caption=““ type=“image“ alt=“DSC03711.JPG“ image_size=“3264×2448″ peg_single_image_size=“w750″ ]
Следващите има-няма 20 километра до Батак ми отнеха още 3 часа. Осъзнах, че на колелото липсват поне две предавки под 1-ва скорост. Тотално изтощен в 17:30 седнах пред един магазин в Батак да изпия едно кафе. От 100 мнв вече бях на 1100 мнв, а тепърва предстоеше Картала с неговите 1670 мнв. Починах половин час и издрапах за още толкова до разклона за Доспат. Миналият път, когато пробвах този път спах преди да достигна най-високата точка. Вече знаех, че са „само“ 9-10 км изкачване (от 20 до Голям Беглик), но вече бе около 19:00 и определено бях назад с времето. Колкото повече натисках педалите или бутах колелото, толкова повече часът на пристигане на Картала се отлагаше. От 20:00 стана 20:30, после 20:45… Подминах чудната чешма и след 3-4 минути най-накрая в 21:00 пристигнах на върха. С последните слънчеви лъчи успях да си направя селфи пред табелата на военният почивен комплекс.
[peg-image src=“https://lh3.googleusercontent.com/-VFmCYeTzSJ8/V71r6ao9hdI/AAAAAAAAics/3XQVv2UT8NsY0zJnimrN9xm_wCd3Gq9kgCHM/s144-o/DSC03713.JPG“ href=“https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322328103225755090″ caption=““ type=“image“ alt=“DSC03713.JPG“ image_size=“3264×2448″ peg_single_image_size=“w250″ ][peg-image src=“https://lh3.googleusercontent.com/-KjgqFztBPuo/V78X7QKvotI/AAAAAAAAidQ/6jXXS0kU1xAiiJs9vhUX8jEFzq33tDK6wCHM/s144-o/PHOTO_20160813_203800.jpg“ href=“https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322798708571218642″ caption=““ type=“image“ alt=“PHOTO_20160813_203800.jpg“ image_size=“480×640″ ][peg-image src=“https://lh3.googleusercontent.com/-TZKrTO9CMVE/V71r6TpyKVI/AAAAAAAAics/h1T0LJGj864RWtPOShYjIOmFUbHCQImgwCHM/s144-o/DSC03712.JPG“ href=“https://picasaweb.google.com/112778632857093526017/6322328101853732929?locked=true#6322328101350156626″ caption=““ type=“image“ alt=“DSC03712.JPG“ image_size=“3264×2448″ peg_single_image_size=“w250″ ]
И аз и колелото бяхме изморени, но от тук е само спускане и наистина до стената на язовира ми отне не повече от 30-45 минути. Спускането по тъмно с висока скорост (отчетени 43 км/ч макс) беше вълнуващо, но надявам се няма да повторя. А оказа се и черният път с тънките гуми бе предизвикателство. Чувствах всяко камъче по него и всеки шум беше удър в каплата. Не виждах много, спрях няколко пъти да проверя гумите и бавно и славно за час пристигнах на Чатъма след 12 часа път. Веднага се отправих към Наилона, който беше пълен с народ, както колегите за лагера, така и други интересни личност като Васко и Призрака с които най-накрая се запознах… Лагера можеше да започне…
