Това с „Майката“ не даваше мира не само на мен, а и на останалите от проекта, които бяхме там. И няма месец и пак се понесохме към познатият лагер край река Арда до Железният мост под Арката на Орешари. В петък сутрин тръгнахме само двамата с Алекс, а следобяд натам тръгнаха и Краси с Маргото. Тъй като пристигнахме 4-5 часа преди другите с Алекс веднага тръгнахме да атакуваме скалата. Последният път, когато бяхме тук, бях споменал, че може би това е първият път, когато виждам лесен и логичен начин да стигнем нишите отдолу с катерене. Това и опитахме да направим. Плочата е висока не повече от 10-12 метра, но тъй като бяхме само двамата, системата катерене-снимане отне малко повече с фрази като:
-Осигурен ли си?
-Нали ти ме осигуряваш?! …Включен съм в примка…
-Трябва да настроя камерата… Ще ти вържа възел под Шътъла, стой на място…
или
-Можеш ли да видиш дали GoPro-то снима на правилното място?
-Ако извадя телефона, ще пусна въжето…
-Аз съм закачен за стар клин, пускай…
-Провери ли го дали ще издържи?
-Не се разпадна… Ама, аз си се държа за скалата и без това…
Макар да носехме няколко клина и клеми, предпочетох да ползвам естествените шупли и дупки в скалата и голямото дърво, в което независимо от къде горе пусках въжето, все в него кацахме. На площадката направих 2-3 примки за осигуровка и парапет и Алекс се качи при мен. Огледахме процепа между плочата и скалата, а аз продължих парапета още 2 метра, като лентите, които най-трудно сложих, оставих за през нощта, за да не губя време на другият ден. 
Към 5 започна слънцето да залязва и ние се евакуирахме към лагера. Тъкмо вдигнахме палатката и другата кола пристигна. Сготвихме/притоплихме на бързо и седнахме да обсъждаме плана за следващият ден. Имаше идея да отидем и до Шан кая, но предпочетохме да направим измервания на нишите над площадката.
Събота сутрин ни посрещна с брутален вятър. Отидохме до Долно Черковище за боя и кафе. Плана бе да си направим линийка – 50 см. с която да хванем мащаб. И докато Краси и Маргото боядисваха летвичката, която си бяхме отрязали, аз почнах да връзвам. Уловката от миналият път – пускаш към „Майката“ – минаваш на метър и половина от площадката и обратното, я пренебрегнахме, като пуснах две въжета, които се обединяваха в парапета на площадката, след които едно от въжетата слизаше и до основата на венеца за всеки случай. Когато приключих, извиках Алекс и Краси да слизат и седнах да изпуша цигара. Гледката от средата на венеца е breathtaking…
Май малко се заиграхме с процепа на плочата и самите ниши. После като сметнахме сме стояли на венеца близо 6 часа. Тъй като обруших малко, изкоментирах че е толкова спокойно в района, че няма кой да се обади на полицията, че съмнителни типове се спускат от скалата и „хвърлят“ камъни. Ден по-късно се оказа, че не съм бил прав. Обадили са се. Поснимахме, и видео, и снимки на нишите с летвата след което аз издрапах нагоре, а Краси и Алекс разекипираха парапета и се спуснаха надолу за да минат отново през Арката.
Краси потегли още събота вечер, а ние с Алекс и Марго след не дълго умуване решихме, последният ден да минем през Ангел Войвода и ако не духа там да вдигнем дрона и снимаме нишите там. По долината на Арда валеше, а вятъра стана нетърпим, затова бързо прибрахме палатката още мокра и потеглихме. За Черноочене и Комунига минахме през Бели пласт и спряхме на скалният феномен за да поснимаме. Маргото пак направи скачаща снимка, дори без шал.
Естествено най хубавото си бяхме оставили за на края :). Още като видях в далечината двувърхата скала се ухилих, като човек смеещ се на шега, която само той разбира. Плана бе, да стигнем до поляните над селото на не повече от 500 м от колата и да пуснем дрона. Само че, дрона стигаше на 100-200 метра от скалите и сам се връщаше. И ние вляззохме в храстите. Имам богат опит с храстинга, но бях впечатлен. На не повече от 100 метра от скалата Алекс си хареса място да пробва пак с дрона, а аз реших, че така или иначе съм вече близо и мога да ги разгледам от близо. И не съжалявам за нито едно забито трънче. Скалата определено впечатлява, а според GPS-а на върха на хълма има и останки от крепости – тракийска и средновековна. 
Доволни се върнахме при колата и дори успяхме да изсушим палатката на залязващото слънце, докато хапваме на крак… Аз успях да направя трак на GPS-а, който не знам колко е полезен, при положение, че вървяхме нагоре без пътека. Все пак ето го, и ако имате път натам, вижте тези скали.
