Преди няколко дни Марго – приятелка и колега от Outward Bound България, ми се обади и попита дали мога да помогна с екипирането на въжета на някакви скали в Източните Родопи. Съгласих се, без мног детайли какво точно става. С наближаването на дата за отпътуване към обекта, разбрах, че ще участвам в документален филм и ще помогна на екипа да заснеме от близо Тракийски ниши…
Тези ниши са нещо много интересно и странно. Всичките са направени в долината на река Арда и притоците ѝ, имат специфична форма и размер и повечето са на места, където е трудно да стигнеш, камо ли да работиш и дълбаеш скалата. „Добре“ си мислех, „Ще е предизвикателство с всичките тези камери и други скъпи неща“. В една от нишите, екипа беше открил нещо и дори го беше снимал с дрон, но все още бе неясно, какво е. Така че, плана беше да се спуснем с въжета до него.
На всички снимки, които получих за да планирам екипирането, скалата отгоре изглеждаше равна, така че, щях да отида до ръба, два бързи анкера и това е.
В петък си напълних раницата най-вече с катерачен инвентар и събота сутринта станах в 5:00 и към 7:00 вече пътувахме за Родопите. След около 4 часа пристигнахме на лагера.
Аз съм търпелив човек, не бързам и не придирам, но след час бавене, започнах да пристъпвам нервно и да пуша цигара след цигара. Разбирах, че екипа си има планове, най-вече определени от необходимата и правилна светлина и малко-по-малко необходимото на мен време за екипиране намаляваше… И когато в 11:30 из лагера се разнесе вик – „ПАЛАЧИНКИИИ“ се предадох и си казах – „Спокойно. Да тръгнем, пък каквото е писано…“ Така или иначе, това беше първото ми докосване с процеса на филмопроизводство, те би трябвало да знаят най-добре как се случват нещата, така че , просто щях да следвам течението.
Накрая се разделихме на две групи, една да заснеме екипиране и спускането на скалата и една да снима от брега на реката отдолу. Беше около 14:00ч, когато най-накрая стигнахме скалата. И когато видях скалата пред мен, осъзнах, че всички планове, които правехме по снимките изчезнаха…
Първо спуснах осигурително въже за оператора, който щеше да снима отстрани, след това основното въже. Най-отгоре скалата кънтеше и беше трудно да намеря място за анкер. Избрах накрая къде да сложа първият анкер, но за екипирането към нишата, мястото не бе много удачно. С акумулаторният перфоратор, дупченето беше бързо и лесно и скоро и вторият анкер бе готов и въжето се спусна до нишата. Краси – главен оператор и двигател на проекта, обу седалката, включи GoPro-то и се спусна до нишата, събра проби и засне от близо камъка, след което се спусна към оператора снимащ странично. Със всичкото „позиране“ и дублиране под различни ъгли всичко отне около 2 часа…
Ден 1 завърши с лагерен огън и вино.
Ден 2 започна с палачинки…
Този ден отново се разделихме на две групи, но снимахме на различни места. Краси, Алекс (с който като свръзка в катеренето, завързахме голямо приятелство след това), Маргото и аз отидохме до самотна скала в близост до пещерата Утроба. Да я достигнем без пътека отне повече половин час, независимо, че бе аха до пътя. Тук имахме лесен достъп до площадката отгоре, и аз и Алекс направихме остановка, а Краси се изкачи по въжето до нишите, докато Марго снимаше.
Когато Краси приключи със проучването, Маргото ме помоли да пробва изкачване със самохвати по единично въже. След кратък инструктаж, тръгна. Като за първи път, изкачването изглеждаше повече като въздушен балет с крака и ръце във всяка посока, но красиво и хармонично…
В понеделник аз и Марго тръгнахме обратно към София сутринта, но минахме през Пловдив и Калофер и чак привечер пристигнахме.
Това беше интересен уикенд за мен и с нетърпение очаквам ново обаждане от Маргото и новите ми приятели от Светлина и Култ с които се сдобих. И не трябваше да чакам дълго…
