Ако могат да се опишат тези 5 дни проучвания и филмиране с 5 думи ще е – четири дни дъжд, един слънце… Шегувам се. Наистина валя 4 дни, но въпреки това всеки ден успявахме да намерим нещо ново. Но нека започна от начало.
Тръгнахме във вторник преди обед с две коли аз със Виктор, и Краси с Алекс. Събрахме се на Стамболово и напазарувахме, след което отидохме на Кован кая да потърсим място за палатков лагер. Съдейки по миризмата наблизо имаше хранилка за лешоядите и бързо се отказахме от тази идея. Преди 2 години бях минал от тук с колелото (ВелоРодопи 2013) по черен път покрай реката и споменах за него. Попитахме на драгата за чакъл до комплекс Перпера за място и ни показаха топола и върба с чудна заравненост между тях и няколко пъти уточниха да не слизаме на брега на реката. Опънахме голямата палатка на Алекс и се стъмни… А реката, която преди час бе на 30 метра от нас, се оказа на 5…
Сряда. Краси искаше да се пуснем на рапел по Арката на венеца в Защитената местност Орешари, за да проверим едни сведения за тавана. Но решихме да отидем първо на оглед преди да тръгнем със всичката техника и екипировка през храстите. Отново все пак храсталясвахме докато излезем на венеца над Арката. Пуснах едно 15 м прусече на предполагаемият център на арката и потърсихме къде може да са нишите под нас. Венеца макар и карстов не предлагаше много естествени хватки, а растителноста в близост до ръба повече бе храстовидна. Отново, основна мисъл при рапела щеше да е кореновата система на закрепванията ми… А след като огледахме отгоре, останалите отидоха до колите за да се спуснат по пътя и да пробват да стигнат до подожието на венеца от пътя, а аз пробвах да заобиколя скалите и да стигна долу през храстите. Като в добрите стари времена, малко храстинг към входовете на 3-4 малки пещери. Арката е внушителна, по стените, пода, огромният камък паднал от тавана и в пещеричката в нея личът следите от вековното използване за живеене и охрана на долината. В района на самата арка са правени разкопки и проучвания от археолози, като са намирани артефакти от неолит до късно средновековие. На падналият камък до пещерата имаше следа от ниша от долу и дупки за греди от горната страна. Намерихме и нишите до знамето и със задоволство констатирахме, че може би това ще са първите ниши, до които можем да се изкатерим и отдолу. Започна лек дъжд и тръгнахме към лагера. Колкото и да опитвахме, пътеките ни водеха не надолу към пътя, а към тази му част на „гърба“ на венеца и платото. Преди да се стъмни решихме да направим и малка разходка нагоре по реката и почти стигнахме до Рабово. Не открихме други ниши, но аз си набелязах едни скали от другата страна на реката и видяхме от растояние скали за които имаше табела, че има две скални гробници в тях. Най голямото ни откритие за деня обаче беше изоставено поле с чушки. Вечерта си направихме голям огън, край който седнахме да творим планове и увлечени в тях успяхме да изпием всичките си запаси от ракия.
Четвъртък. Отново мръчкав ден. Тримата оператори тръгнаха към Маджарово за батерии и други важни неща, тъй като снощният ни вопъл във Фейсбук – „Бедстваме. Свършихме ракията!“ не бе приет на сериозно. Аз помолих да ме оставят на Желязният мост и поех към скалите, които бях видял предишната вечер. Още като стигнах до тях видях нишите, скрити от далечният поглед. А в подножието им малка пещера/ниша. Плюс това около входа ѝ, имаше отново дупки за греди за навес или достъп до самите ниши. Реших да взема краткият път към върха на скалата и покатерих по лабилните и ронещи се камъни. Ходейки по билото на скалата, започна да ми прави впечатление малките ямки и каналчета за вода прорязващи камъка. Бях се оказал на не широко, но дълго скално плато, което страшно напомняше за Белинташ, но с по скромни размери. Чувствах се като истински откривател. Определено бях на Скално светилище за което може би само местните археолози знаеха. А когато видях Каменният Фалос и „Миденият“ навес направо изпаднах във възторг. Побързах да се върна за да разкажа и покажа снимки, като по пътя видях и кацнала на близо двойка лешояди.
Петък. Предната нощ все пак получихме съпорт от София, Мила ни донесе от вкусните си гозби. Но се наложи Краси да кара по обратният път. Решихме с Алекс и Виктор да направим малко проучвателно ходене до Гоук ин. Те бяха снимали вече там, но аз само бях виждал скалата от пътя. Реката, която липсваше вчера, днес вече беше малка пречка, но преодолима. Стигнахме до скалата и влязохме в пещерата. Нишите вътре в нея са особено озадачаващи, а на дъното имаше езерце заради което скалата бе прокопана за да събира водата. Определено беше използвана за култови практики.
Бяхме видяли и едни ниши от пътя в малкото дере до пещерата и пробвахме да ги намерим. Открихме невероятен каньон. А нишите се оказаха по ръба на голяма скална ниша. Така и не стигнахме края на каньона, но след половин час борба със скалите и храстите излязохме на пътя на 100 метра от обичайното ни място за оставяне на колите. Този път обаче, бяхме паркирали до Желязният мост…
Следобяда Алекс тръгна към Хасково, за да вземе с колата Краси и Маргото идващи с автобус, а ние с Виктор решихме да проверим все пак скалните гробници, които ме тормозеха от сряда. Въоръжени, всеки с по едно GoPro обиколихме скалите и намерихме и двете гробници. Едната е с видим от далеч вход, а вътре с два странни напречни жлеба. Другата… Е, трябва малко въображение да си представиш, че това е гробница, но стените са с множество петроглифи. От по ново време (20 век) има издълбани години и полумесец, но в по-старите мисля различих кръстове и бих предположил, че гробниците са от късният римски период. Връщането ни в лагера съвпадна с пристигането на Алекс, Краси и Марго. Набрахме си чушки за салата и седнахме в палатката за раздумка и вечеря.
Събота. С Маргото дойде и по-доброто време. Отново се качихме на венеца на Орешари и направих системата за спускане до нишите. Използвах заравненост на терена, която обаче отведе въжето малко по в ляво от нишите и евентуалната площадка под тях. Но пускайки се надолу, малко под ръба попаднах на нещо, което ме изуми и роди фразата – Май открих Майката на всички ниши… Оказа се, че спускайки се от горе е малко трудно да се стигне площадката и трябваше да катеря обратно нагоре. Колкото и да ме дърпаше въжето в обратна посока, успях и снимах и измерих няколко ниши. Вечерта покрай огъня поговорихме за нишите на венеца пред камерите.
Неделя. Макар да имаше много места набелязани за тази седмица, дъждът ни държа на едно място през цялото време. Събуди ме обаждане от Алекс, че с Краси ни чакат на венеца и без закуска и кафе директно с Виктор тръгнахме на там. Погледнах в другата част на палатката и не видях Марго, затова предположих, че е с тях. Но не беше. Накрая все пак се събрахме и се качихме на ръба на венеца. Цялата долина бе покрита с мъгла, а ние над нея. Всички направихме уникални снимки на мъгливата долина, а Алекс полетя с дрона за впечатляващи кадри от високо. Отново вързах въжето на същото място, плюс още едно за Алекс да може да вижда под ръба управлявайки дрона и аз и Краси се спуснахме отново до „Майката на всички ниши“ за детайлно снимане и мерене. Като за последен ден, времето беше чудесно. В ранният следобед приключихме със снимките, събрахме лагера и поехме към София. Беше влажна, но незабравима седмица и определено, колкото и да съм бил и преди в района, пак ще се върна там. Надявам се, скоро.
