В последните години дебатът за въвеждане на предмет „Религия“ в училище отново излезе на дневен ред. Аргументите са ясни и в известен смисъл – неоспорими: децата трябва да бъдат възпитавани в ценности, които надхвърлят прагматичното знание – милосърдие, прошка, благодарност, смирение. Това са не само християнски, но и универсални морални категории.
Но не е ли парадоксално, че същите тези ценности изчезват точно оттам, откъдето най-лесно достигат до всички – от езика ни?
„Сбогом“, „Прощавай“, „Сполай ти“ – някога обичайни фрази, в които се съдържа благопожелание, прошка, дори упование в божествената воля, днес звучат архаично, чуждо, дори неестествено. Изместени са от „довиждане“, „чао“, „айде“ – думи, лишени от духовен подтекст, сведени до жест на раздяла.
Това изместване не е само езиково. То е и културно. Въпросът не е „Ще се върнат ли думите?“ – а защо сме ги оставили да си тръгнат. И може ли една институционална мярка да върне духа, ако езикът вече не го носи?
Поздравите като културен индикатор
Няма друго толкова кратко езиково действие, което да казва толкова много, колкото поздравът. Само с една дума – или нейното отсъствие – ние разкриваме как виждаме себе си, другите и света. Поздравите са „визитка на епохата“ – в тях се съдържат социалните отношения, духовните нагласи и дори страховете на времето.
Поздравите при раздяла в миналото не са били просто пожелание „да се видим пак“, а благословия. „Сбогом“ – бъди с Бог. „Прощавай“ – да си простим, ако не се видим. „Сполай“ – нека ти се случи добро. Това не са просто формули, а езиково въплъщение на религиозен и морален светоглед, в който животът е преход, а този срещу теб – събитие в него.
Днес тези думи са заменени от „довиждане“, „чао“, „айде“, „лека“. Ефективни, но лишени от сакралност. Не предават отношение, а завършват разговор. Слагат точка. Прекъсват социалният контакт. Поздравът се е превърнал от духовна свързаност в комуникационна функция.
Сакралното пожелание „С Богом“ е носело не само религиозен, а и емоционален заряд – пускане, опрощение, грижа. Образувана е както английското Goodbye (God be with you) или френското Adieu (à Dieu). Но днес „Сбогом“ звучи почти театрално, а „Прощавай“ – като цитат от Вазов, сега „Довиждане“ – буквално „до[скоро]виждане“ – е останалата официална форма на раздяла. Но замисляли ли сте се, колко време я има тази дума в речника ни? Всичко сочи, че тя не е изконно българска, а вероятно е семантична калка от руското „До свидания“ или сръбското “Довиђења”, навлязла масово след 50-те години. Така сакралното пожелание, отстъпва място на чисто визуалното.
И това в зависимост от контекста може да звучи патетично, дори саркастично – „Ако си жив и здрав, пак ще се видим”. Не е просто стилистична промяна, а смяна на светогледа: от доверие в мистичното към увереност в собствената си контролируема предвидимост.
Подобна духовна дълбочина откриваме и в забравеното „Сполай“ – дума, която звучи простичко, но носи древна благословия. Произлиза от църковногръцкото εἰς πολλὰ ἔτη – „за много години“, използвано като пожелание за дълъг и добър живот. В българския език „сполай“ запазва този смисъл на признателност, преплетена с благослов. Казано в отговор на добро дело, то означава не просто „благодаря“, а „жив да си“, „да ти се върне“.
С времето тази дума се е семантично свила – от благословия се е превърнала в знак на благодарност, а днес – в почти пълно отсъствие. На нейно място идва рационалното и неутрално „благодаря“, само по себе си съкратена форма от пожелателното „благо да ти се дари“. В основата ѝ стои идея за възвръщане на доброто – „доброто, което ми стори, нека се върне при теб“. Но благодарността в съвременната ѝ употреба е станала автоматична, неангажираща – лишена от вътрешната връзка „вземам – давам“. Затова на нейно място все по-често чуваме заемки като „мерси“ – удобни, кратки, лишени от съдържание. В тях липсва веригата: живот → признание → добрина → време. От ехо на вечността сме стигнали до учтивост по навик. От пожелание – до протокол.
„Здравей“, подобно на „Сбогом“, също носи дълбоко пожелание – „Бъди здрав“, израз на добрина и грижа. Интересното е, че първоначално този тип пожелания се използват и при раздяла, както е видно от фрази като „Жив и здрав да си!“ (при отпращане) и „Да си жив и здрав!“ (при благодарност или раздяла). Все пак самата дума Поздрав означава това – По[желавам на някой да бъде жив и]здрав.
Вероятно „Здравей“ в най-ранната си употреба е имало обща благопожелателна стойност, използвана при всякакъв контакт – и идване, и заминаване. Малко като италианското ciao (чао), ама не съвсем. С времето, обаче „Здравей“ се оформя като поздрав при среща, заедно с по-официалното Привет (признание, преклонение, приветствие). Но официализирането сега на варианти като „Здрасти“ (детски изказ в смисъла на хибрид между “Здравей” и „Как си“), опразват смисъла от пожелание и го заместват с просто въпрос, като сигнал за започване на комуникация.
И от сакралния смисъл остават само фонетичните следи, а желанието – като ценност – се губи. Така езикът не просто променя думите – той променя дълбочината на това, което изразяваме. Всяка стъпка е стесняване на хоризонта – от вечност, през живот, до жест на учтивост. От благословия – към форма. От молитва – към етикет. От вяра – към навик.
Иконографика
Случайно ли думите, носещи сакралност, изчезват от езика ни?
Може ли това да е просто естествен езиков процес? Или е симптом за по-дълбока промяна – от свят, в който думите имат духовна тежест, към свят, в който думите тежат колкото емотикон?
В съвременното образование явно се търси начин да се възвърне усещането за ценности – затова темата за въвеждането на „Религия“ като предмет се превърна в такъв дебат. Аргументът е ясен: нуждаем се от морално възпитание. Но ако езикът, с който говорим на децата, е лишен от дълбочина и съпричастност, може ли един предмет, веднъж седмично, да ги научи на това, което семейството и обществото не могат или не искат да предадат?
Виждаме как езикът, който възприемаме като лингвистична и най-вече национална идентичност, всъщност е огледало на културна трансформация. Изрази като „да прощаваш“, „жив и здрав да си“, „всичко хубаво“ постепенно отстъпват място на неутрални и неангажиращи самите нас фрази като „[ти] ще извиняваш“, „[ти] как си“, „приятно [ти] тогава“. Речта става по-кратка и удобна, но и по-неангажираща – учтивост без съдържание, жест без дълбочина. Изразяваме отношение, но рядко създаваме връзка.
Така в ежедневните ни раздели вече почти липсва самото преживяване на раздялата. Казваме „айде“, „чао“, „до после“, „пишем си“ – сигнали за край на разговора, но не и послания към другия. Отсъства както грижата, така и усещането за преход. В контраст, по-старите форми като „ сбогом“, „сполай ти“, „да си жив и здрав“ носят лично участие – благословия, пожелание, съпричастност към съдбата на човека отсреща.
И ако езикът не само отразява, но и изгражда реалността, то възраждането на думи с душа може да бъде път към възпитание. Да върнем смисъла в думите е може би първата стъпка към това да върнем смисъла и в отношенията – към другия, към себе си, към общността, към Бога. И училището отдавна има предмет за това – български език и литература, който не просто учи на граматика, а чрез етимология и езиков контекст възпитава в културна памет, изказ, стил, нюанс, а чрез тях – и на ценности.
Ако един учител по български език не може да покаже на учениците как думите ни носят история, емоция и отношение, защо да очакваме, че един богослов ще може да върне сакралното чрез формално преподаване на вяра? Въпросът не е в това дали да се преподават ценности, а как – дали чрез назидание, или чрез живо слово, което да вдъхновява.
Смисълът не е в самите думи, а в това с какво ги пълним. Сбогом е последната останала от тези сакрални думи все още в широко обръщение и ако искаме „сбогом“ да звучи отново с дълбочина, трябва да възпитаме не просто речник, а чувствителност към думите – онази тънка връзка между език, мисъл и морал.
Та…
Ще върне ли въвеждането на религията в училище, ‘Сбогом’ в речника ни?
Лично за мен отговорът е „не“ – или поне не в рамките на един учебен предмет. Ценностите не се учат като уроци и не се запаметяват с оценки. Те се усвояват – с личен пример, с езика у дома, с песните, които звучат около нас, с това как се сбогуваме, как се извиняваме, как благодарим.
С въвеждането на религията в училище, се цели тя да заеме място си като морален и културен коректор, но това място отдавна е заето от чалгата. А както знаем много добре от “Дъ Книгата”, не можеш да използваш храма по предназначение (независимо на вярата или образованието е), докато не изгониш търговците от него. И когато чалгата приучава повече от литературата, а поезията звучи архаично, е ясно, че проблемът не е само в учебната програма.
Езикът не само отразява обществото, той го изгражда. Когато сакралните думи отпадат, отпада и нуждата от тях – или поне така ни се струва. И точно затова си струва да ги погледнем отново – не с назидание, а с разбиране.
