Градовете в България са 257 и в тях живеят около 4 744 111 души или близо 73,7% от населението на страната. Това означава, че в над 4400 села живеят към милион и половина души. Интерактивната карта показва развитието на градската мрежа от 1900 г. до днес и позволява да се проследи както появата на нови градове, така и вътрешната миграция в България.
В началото на XX век в страната има около 70 града и градеца (официалният термин за малък град, както при английското town). Повечето са наследници на възрожденските градове или получават градски статут непосредствено след Освобождението. Те продължават да изпълняват ролята си на административни, търговски и занаятчийски центрове, както е било в Османската империя, така и през Средновековието. По това време едва около една пета от населението на България живее в градовете.
До средата на века основният поминък на българите остава земеделието. С механизацията на селското стопанство, индустриализацията и разширяването на държавната администрация все повече хора започват да търсят работа извън селата. България следва процес, който вече протича в цяла Европа – урбанизацията. Разликата е, че тук голяма част от него се случва много по-бързо и е силно повлияна от държавната политика.
Най-голямата промяна се вижда през 60-те и 70-те години. Тогава не само се увеличава броят на градовете, но и градското население достига около половината от населението на страната. Десетки големи села получават статут на град и се формират цели нови градски центрове около новите АПК – „Аграрно-Промишлени Комплкси“, цехове и клонове на основни предприятия. Държавата насочва значителна част от населението към тях, а и хората просто следват храната, като едновременно с това колективизацията е променила традиционния начин на живот в селата.
Интересното е, че това ясно личи и на картата. Много от новообявените градове имат повече жители в момента, когато получават статут на град, отколкото след това. Причината е проста – работниците в цеховете и ТКЗС/АПК, предпочитат да работят в по-големите заводи (или на бюро) в по-големите градове и новосформираните гредове леко започват да се източват. След като голяма част от местната промишленост започва да губи потенциала си да осигурява очаквания стандарт на живот, населението постепенно се насочва към по-големите икономически центрове с по-големите си очаквания.
След 1990 г. тази тенденция става още по-видима. Част от промишлените предприятия, изградени за нуждите на „плановата икономика“, губят пазарите си или се оказват неконкурентоспособни. Голяма част от хората първо се преместват в областните градове, а впоследствие и към София. Днес столицата концентрира около една пета от населението на България и продължава да расте, докато много малки и средни градове намаляват.
Голямата промишленост, „развита“ из цялата страна, се пука като балон в пазар, базиран на търсене и предлагане. И нормално. Икономика, фокусирана върху тежката промишленост и минното дело за нуждите (най-вече военни) на социалистическия блок, е оставила на собствените си граждани избора между един телевизор, един хладилник, почти един компютър, два вида сирене (бяло и кашкавал), два вида бира (в зелена и кафява бутилка) и три вида хляб. Десетки заводи за танкови вериги, а само един за електрокари (не трактори), авиационен завод произвеждащ велосипеди, и автомобили с ограничен и контролиран внос. И не демокрацията „уби“ тези предприятия. Те просто се оказват неконкурентоспособни в икономика, в която нормалните хора да живеят нормално и вече могат свободно да избират какво да купуват, къде да работят и къде да живеят.
От около 20% градско население в началото на XX век до близо 74% днес – това е процес, продължил повече от 120 години. И той не е нито уникален за България, нито изненадващ. Както винаги през историята, хората просто следват местата, където виждат по-добри възможности за работа, образование и по-добър живот.
