Министър-председателите на България и поколенията (1879–2026)

След последните избори се замислих доколко различните поколения възприемат политиката по различен начин и дали подобни разминавания могат да бъдат открити и в по-ранната история на България. Оттам се роди идеята да погледна всички български министър-председатели не само като последователност от правителства, а и като представители на различни поколения.

Иконографиката проследява периода от 1879 г. до днес, като съчетава три измерения – времето на управление, годината на раждане и поколението, към което принадлежи всеки министър-председател. По този начин могат да се проследят не толкова политическите смени, а по-скоро постепенното навлизане на нови поколения в управлението на страната и кои събития го маркират.

Тъй като общоприетата международна класификация на поколенията започва едва в края на XIX век, за родените по-рано беше необходимо да въведа няколко български исторически категории.

Първата е Поколението на Будителите (1820–1856) – хора, чието формиране преминава през Българското възраждане. Сред тях са личности като Драган Цанков, Петко Каравелов, Васил Друмев и Стамболов.

Следва Поколението на Освобождението (1857–1880) – поколението, израснало около Априлското въстание, Руско-турската война и Съединението. Това са хората, които навлизат в зрелия си обществен живот вече в свободна България и изграждат институциите на младата държава.

За следващите поколения също предпочетох български исторически наименования. Вместо буквалните Lost Generation и Greatest Generation използвам Поколението 1914-та – родените между 1881 и 1900 г., достигнали пълнолетие около Балканските войни и Първата световна война, както и Поколението Ньой (1901–1928) – поколението, чието детство и младост са белязани от последиците от националната катастрофа и междувоенния период (и това определено им се отразява).

От Тихото поколение (1928–1945) нататък класификацията вече следва широко използваните международни поколения – Бейби бумърите, Поколение X и Милениалите, които в български условия могат да бъдат наречени и „децата на прехода“.

Най-интересното наблюдение от графиката за мен е, че през по-голямата част от историята на Третата българска държава министър-председателите принадлежат на поколение, което е приблизително две поколения по-старо от младите хора на своето време. Затова и си обичаме дядовците и бабите, нали? Те най-добре знаят кога ни е студено и какво ни се яде. Изключенията обаче ясно се открояват. В периоди, когато управлението остава концентрирано твърде дълго в едно и също поколение, смяната на поколенията се забавя и разликата между управляващи и най-младите избиратели постепенно нараства. Особено отчетливо това се вижда през годините на Балканските войни, както и по време на социализма, когато политическата конкуренция „от по-млади“ практически липсва.

Последните избори поставят още един любопитен въпрос. Изборът на министър-председател отново връща към поколение и мислене, което е през няколко поколения назад от най-младите избиратели (които гордо се хвалеха с първите заработени евро в тези избори). Връщане на което и Радославов и Гешев цъкат с език… Дали това е временен политически цикъл или знак за неестествена аномалия в българското общество, вероятно ще се покаже скоро.

България данни интересни факти статистика