От известно време се опитвам да редактирам една статия в wikipedia – а именно тази за Битката при Златица между кръстоносците и Османската империя през 1443, защото освен там и в Google Търсене излиза, че това е битка провела се в Златишкият проход и съответно посочва сега известният като такъв, като място. И по тази причина всяка редакция се отменя и връща старопланинският проход Кашана, сега Златишки в статията. А още в Проходите на Стара планина, бях писал, че този проход има нужда от отделна статия и ето я и нея.
Проход, като географско понятие
Първо трябва да уточним употребата на думата проход в историческата географската терминология.
Да преминеш или да превалиш
В старобългарската и по-късна литература – от Средновековието почти до средата на XIX в. – думата „проход“ се среща главно в глаголно значение:
- проходѧть – „обхождам, преброждам“ (например от Мизия към Тракия, или обикаляйки села за проповед);
- проходꙗ – „преминава, достига“ – в контекст на сила, слово, болест или дори живот.
Думата се използва и метафорично – за разточителен живот или погребална процесия, близка до днешното „преход“ и „преходно“. Любопитно е, че единственото споменаване на „проход“ в смисъла на тясно място в средновековната литература е в „рецепта“/съвети при запек (виж речника). И неволно възниква въпросът – ако не бяхме заели да ползваме латинската дума, днес дали щяхме да имаме табели с „проход“ и „изход“ по улиците?
Много по-често в писмените извори се срещат синоними: теснина, превал, клисура, прегиня (прѣгꙑн҄ѧ), стръпътьнъ, валог. Затова и наименованията Превала, Клисура и Проход днес реално отразяват една и съща логика на назоваване. И прохода Превала си е прохода Проход, буквално казано.
От „Дервент“ до „Проход“
Прави впечатление, че охраняваните проходи в старите извори почти винаги носят име, подсказващо контрол и преграда: Траянова врата, Желени врата, Вратник. Османският еквивалент е дербенд / дервент (در بند), от персийски – „затворено място, преграда, теснина“ (дар „врата“ + банд „преграда“).
Думата „проход“ по масово започва да се използва вероятно по времето на Руско-Турските войни (1828, 1853, 1877) и то най-вече за проходите в Източна България. Но дали това е заради общия произход с руската дума – проходити, използвана от русите за описване на тяхното преминаване на Стара планина и други естествени препятствия или за да подчертае тяхният проломен характер в сравнително по-ниският от останалата си част Балкан! Странно е, при положение, че превал и перевал са много по-близки.
Името „Проход“ като официално название на села е въведено още по-късно – през 30-те–50-те години на XX век. По-рано същите места се наричат Дервент (или с имена свързани с „дере“, „бучина“ и др.), и обикновено са разположени край реки (Искрецка, Средечка), заобиколени повече от гори, отколкото от върхове. Всички останали преименувани населени места носили името Дервент днес се казват Клисура или Превала – буквалните им български еквиваленти.
Използвани карти
Местоположение на Златишкия проход
Косица / Косишки превал
В картите на Генералния щаб на Австрийската имперска армия (1880 г.) и на Кривошиев (1892 г.) прави впечатление, че дори когато е нанесен пътят Етрополе – Златица, надписът „Златишки проход/пасс“ е поставен малко встрани. Той обозначава трасето Златица – Тетевен, минаващо през Дивчовото и Черни Вит. Мястото е познато днес като Косица или Черновидски път, където все още съществува черен път със червена/синя туристическа маркировка.
Кашана / Етрополски (Златишки) проход
В картите на Феликс Каниц (1868) и на Манафов (1920) проходът между Етрополе и Златица е отбелязан като „прохода“ или „Етрополски проход“. Дори по време на Руско-турската война (1877–1878) руските части първоначално смятат за по-добър вариант да преминат през връх Баба – в средата на декември и при дълбок сняг – вместо през „Златицкий перевал“. Впоследствие дори те са принудени да минат през Мургана към Челопеч, но в документите името „Златишки проход“ продължава да се отнася именно за Кашана. Реален път с транспортно значение през прохода се прокарва едва към средата на ХХ век, когато започва разработването на находището „Елаците“ и оформянето на второкласен път II-37 като главна връзка.
Битката при Златица 1443-та
Разликата между Derbent и Derbendi
Целта на похода на кръстоносците от антиосманския съюз, водени от крал Владислав III Ягело (Варненчик) и Янош Хуняди е да достигнат османската столица – Одрин. За да избегнат блокирания проход Траянова врата, от София те се насочват към Златица, откъдето планират да преминат към Тракия. Тъй като от Златишкото поле към Тракийското преминаването става през Средна гора, битката за İzladi Derbendi, както я описват османските хронисти, не може да е в старопланинските проходи, свързани със Златица, споменати по-горе. Още повече, винаги се говори за Derbendi, а не за Derbent. „Дервент“, както вече стана дума, е конкретен топоним – Бучино Дервент си е самият Бучин проход, докато със суфикса -i (изафет) „Излади Дервенди“ е притежателен израз, означаващ „проходът на“ или „клисурата при“ Златица. Още по-трудно е за определение, защото хронистите говорят за „проходите, засипани с камъни“, т.е. повече от един. А двете крепости – тази, дала името на Пирдоп, и манастирът „Св. Илия“ (Еленската базилика), намиращи се в средата на Златишкото поле, въпреки използваната артилерия са разрушени едва 50 години по-късно и не може да се каже в чии ръце са.
„Златишките проходи“ през Средна гора
За „проходите на/при“ Златица можем да започнем с Гълъбец, но тъй като битката би се водила в Софийското поле, за самия град Златица ще го пренебрегнем и ще преминем към този за Панагюрище – прохода Медет. Този път е споменат от Франц Бабингер в „Мехмед Завоевателят и неговото време“. Но както личи от картите на Каниц и съответно на Австро-Унгарския щаб, този път е започвал още при Мирково. И въпреки че Кемерите са на Път 37, самите те са от XVIII–XIX век, когато Панагюрище (споменато за първи път 150 години след Златишката битка) вече е било голям и процъфтяващ град.
Следва старият римски път от Златица през Душанци, евентуално по билото на вр. Климаш, през Копривщица, вр. Влък/Бунтовна и към Старосел и Красново – т.нар. Красновски проход. Но както знаем от старите карти, българите от Второто българско царство, а и османците след това, не са предпочитали билните пътища, а клисурните – заради по-лесната им защита. Макар Копривщица да е основана като войнишко селище с цел защита на пътища и проходи, това е станало 50–100 години след битката при Златица от 1443 г. Дори ако битката е била в близост до Копривщица (Аврет Аланъ), както предполага самото турско име на местността/селището, това по-скоро е място за обоз (дори през Руско-Турската война, частите от Златица и Козница отстъпват към Копривщица, а не към Клисура). Защото, макар буквално „Аврет Алан“ да означава „Женска поляна“, в турско-османския речник „аврет“ не означава жена в смисъл на „кадъна“, а има по-вулгарен оттенък. Да наречеш жена или момиче Авратка девойка – било то през XV, XVI или XXI век – трудно би се разминало без бой или вадене на нож…
И последен остава проходът/ридът Козница. Днес, заради тунела и сравнително ниското, заравнено било, той не се възприема като проход. Но именно тук е границата между Мизия и Тракия, между София и Пловдив. Неслучайно границата на новоосвободена България, минаваща по билото на Балкана, е изместена така, че Козница и Траянова врата да останат в Източна Румелия. И неслучайно и на всички карти ридът е означен като Проход Кознишки, Defile de Prohod, Koznica Paso, Дервент – винаги с главни букви. Тук е и единственото място, където битката може да се проведе в полето по средновековните „правила“ и частта на Хуняди да завземе временно височината, без да навлиза километри в гори и планини. Наречен е на охраняващото го село Козница, съществувало в подножието му (днес там е детелината за Копривщица), което отдавна е изчезнало. Със стръмните си склонове и триъгълника от войнишки села – Козница, Копривщица и Клисура – това е бил голям, важен и укрепен проход, свързващ долината на Стряма и главния път през Троянския проход със Западна България. И когато кажеш „Проход при Златица“, трябва веднага да изниква само едно място. А щом слезеш в долината на Стряма, вече нямаш естествени прегради до Босфора и Галиполи.
Кой е истинският Златишки проход?
Както се видя от всичко казано дотук, имената на проходите отразяват пътя, който минава през тях. Докато през Средновековието името на прохода се е свързвало с населеното място, натоварено да го пази и поддържа, днес то е по-обвързано с главния град, към който води. Така, понеже път към Тетевен вече няма, а съответно и проход, „Златишки проход“ в съвременното разбиране наистина е Кашана.
Но това не пречи İzladi Derbendi – Клисурата при Златица и Koznica Derbent – Прохода Козница да са едно и също трасе. Същевременно, İzladi Derbendi не е идентичен с онова, което днес наричаме „Златишки проход“, а бележи различно и вече забравено място.
